Ърнест Хемингуей
Старецът и морето
Той беше старец, който ходеше за риба сам с малка лодка в Гълфстрийм и ето вече осемдесет и четири дни излизаше, без да улови нещо. През първите четиридесет дни бе взимал едно момче със себе си. Но след тези четиридесет дни, без да хванат нито една риба, родителите на момчето му казаха, че старецът е вече окончателно „салао“, което значи, че съвсем не му върви, и по тяхно нареждане момчето тръгна с друга лодка, а с нея още през първата седмица уловиха три едри риби. Тъжно беше на момчето да гледа как старецът се връща всеки ден с празна лодка и то винаги отиваше до брега да му помогне да изнесе навитите въжета, куката и харпуна или свитото около мачтата платно. По платното имаше кръпки от брашнени чували и навито, то бе като знаме на пълно поражение.
Старецът бе слаб и мършав, с дълбоки бръчки на врата. По бузите му личаха кафяви петна от доброкачествения кожен рак, който се образува при отражението на слънцето върху водите на тропическото море. Петната стигаха почти до края на бузите, а по ръцете му имаше дълбоки следи на рани от въжетата, получени при изтегляне на тежки риби. Тия белези не бяха скорошни. Те бяха стари като почвата в някоя безрибна пустиня, проядена от ерозията.
Всичко у него беше старо освен очите му, а те имаха същия цвят като морете и бяха бодри и още непобедени.
— Сантяго — му каза момчето, като се изкачваха по брега от мястото, където бяха изтеглили лодката, — пак мога да излизам с тебе. Спечелихме малко пари.
Старецът беше научил момчето да лови риба и то го обичаше.
— Не — рече старецът. — На твоята лодка й върви. Остани с тези хора.
— Но не помниш ли как ти излиза осемдесет и седем дни с лодката, без да уловиш нито една риба, пък след това три седмици наред всеки ден улавяхме все големи риби?
— Спомням си — отвърна старецът. — Знам, че ме остави, не защото ми нямаш вяра.
— Татко ме накара да те напусна. Момче съм и трябва да му се подчинявам.
— Знам — каза старецът. — Това е съвсем естествено.
— Той не ти вярва много.
— Не — отговори старецът, — но ние си имаме вяра, нали?
— Да — рече момчето. — Нали може да те почерпя една бира на „Терасата“, пък после ще занесем нещата в къщи.
— Защо пък да не може! — каза старецът. — То си е редно между рибари.
Те седнаха на „Терасата“ и много от рибарите се присмяха на стареца, но той не се ядоса. Някои измежду по-старите рибари го погледнаха и се натъжиха. Но те не се издадоха и учтиво заговориха за течението, за дълбочините, в които бяха пускали въдиците, за задържалото се хубаво време и за това, което бяха видели. Рибарите, на които бе провървяло през деня, се бяха вече прибрали и изчистили уловените марлини1. Те просваха всяка риба напреки върху две дъски и четирима души я отнасяха до склада, олюлявайки се под тежестта. Там чакаха камиони с лед, за да я откарат на пазара в Хавана. Онези, които бяха уловили акули, ги бяха занесли в консервената фабрика в отвъдната страна на заливчето, където ги дигаха със скрипец, изваждаха им черния дроб, изрязваха им перките, одираха им кожите и ги нарязваха на дълги парчета за осоляване.
Когато духаше източен вятър, откъм залива се носеше миризма от консервената фабрика, но днес лъхаше само едва доловима миризма, защото вятърът задуха от север, а после стихна и на „Терасата“ беше приятно и слънчево.
— Сантяго — подзе момчето.
— Да — рече старецът.
Той държеше чашата и си мислеше за отдавна минали години.
— Да отида ли да взема сардели за утре?
— Недей. Иди да поиграеш бейзбол. Още мога да греба, а Рохелио ще просне мрежата.
— Искам да отида. Щом не мога да ходя с тебе за риба, бих искал да ти услужа по някакъв начин.
— Нали ме почерпи една бира! — каза старецът. — Ти си вече цял мъж.
— На колко години бях, когато за пръв път ме взе в лодката?
— На пет. И за малко не загина, когато изтеглих една едра риба, преди да е съвсем изтощена. Тя за малко не разби лодката. Спомняш ли си?
— Спомнящ си как мяташе и удряше опашка, как се счупи седалището на лодката и как ти я бухаше с дървото. Спомням си как ти ме бутна в предната част на лодката, където бяха мокрите навити въжета. Цялата лодка се тресеше и такъв шум се вдигаше от ударите ти, сякаш сечеше дърво. Спомням си и миризмата на прясна кръв по мене.
— Наистина ли си спомняш това, или го знаеш от мене?
— Спомням си всичко още от първия път, когато излязохме заедно.
Старецът го погледна с обгорели от слънцето очи, спокойни и пълни с любов.
— Ако беше мое момче, щях да те взема със себе си и да рискуваме, пък каквото, стане — каза той, — но ти си имаш баща и майка и сега си в лодка, на която й върви.