Той приклекна, намери рибата под дъската на кърмата и я дръпна към себе си така, че тя да не докосне навитите въжета. Като държеше въжето на лявото си рамо и теглеше с лявата ръка, той откачи тона от куката, после я върна на мястото й. Притисна рибата с едното си коляно и разряза тъмночервеното месо на дълги ивици от главата до опашката. Парчетата наподобяваха клинове и той ги режеше от гръбнака до корема. Като наряза шест парчета, той ги нареди по дъската към носа на лодката, избърса ножа в панталоните си, вдигна останките на рибата за опашката и ги хвърли в морето.
— Не вярвам да мога да изям цялата риба — каза той и преряза с ножа едно от парчетата. Той усещаше равномерното, силно теглене на въжето и лявата му ръка се схвана. Тя бе здраво вкопчена в тежкото въже и той я погледна с отвращение.
— Това ръка ли е! — каза той. — Схвани се, щом искаш! Стана като ноктите на граблива птица! Това няма да ти помогне.
„Хайде! — си каза той на ум и погледна надолу в тъмната вода, за да види наклона на въжето. — Хайде, изяж това и то ще засили ръката. Тя не е крива. Толкова часове си с тая риба. Но ти можеш да стоиш с нея навеки. Хайде, изяж тона!“
Той вдигна едно парче, тури го в устата си и започна бавно да дъвче. То не беше неприятно.
„Хубаво го сдъвчи! — си каза той. — Изкарай му всичкия сок. Никак няма да е лошо с малко лимонов сок или със сол.“
— Как си, ръката ми? — попита той схванатата си ръка, която беше съвсем вдървена, почти като мъртва. — Ще си хапна още заради тебе.
Той изяде другата част на парчето, което бе прерязал на две. Внимателно го сдъвка и после изплю кожата.
— Как сме, ръката ми? Или е още много рано да питам? Той взе още едно цяло парче и го сдъвка. „Това е силна, пълнокръвна риба — си помисли той.
— Имах късмет да уловя нея вместо делфина. Неговото месо доста сладни, а това почти не сладни и цялата му сила е още в него.“
„Човек трябва да е практичен — си помисли той. — Жалко, че няма малко сол. Хич знам ли дали това, което остана от рибата, няма да изгние, или да изсъхне от слънцето. По-добре да я изям цялата, макар че не ми се яде. Рибата долу е спокойна и все си плува равномерно. Ще я изям цялата, та после да съм готов.“
— Имай търпение, ръката ми — каза той, — за теб правя това.
„Да можех да нахраня рибата! — мина му през ума. — Тя ми е сестра. Но трябва да я убия и затова трябва да си поддържам силите.“
Бавно и съвестно той изяде всичките парчета. Изправи се и изтри ръка в панталоните.
— Сега ти, ръката ми, можеш да пуснеш въжето — каза той, — а аз ще работя само с дясната, докато престанеш с тия глупости.
Той тури левия си крак върху тежкото въже, което лявата ръка бе държала досега, и се изпъна назад.
— Дано даде бог да мине това схващане — каза той, — защото не знам какво ще прави рибата.
„Но тя изглежда съвсем спокойна — си каза на ум — и следва своя план. Но какъв и е планът? — се запита той. — А моят какъв е? Моят ще нагодя в момента според нейния, защото тя е грамадна. Ако скочи, мога да я убия, но тя годинясва там долу. Тогава и аз ще стоя цяла вечност с нея.“
Той разтърка схванатата ръка в панталона и се опита леко да раздвижи пръстите. Но ръката не се отваряше. „Може да се отвори от слънцето — си помисли той. — Може би ще се отвори, когато се смели хранителният суров тон. Каквото и да става, аз трябва да използвам тази ръка. Ще я разтворя, но не искам сега да я разтварям насила. Нека се отвори сама и тъй да се върне в нормално положение. Което си е право, много я насилих през нощта, когато трябваше да освободя различните въжета и да ги снаждам.“
Той хвърли поглед към морето и разбра колко бе самотен. Но виждаше слънчевия спектър в дълбоката тъмна вода, обтегнатото напред въже и странното вълнение на спокойното море. Сега пасатът започна да трупа облаци. Той погледна напред и видя ято диви патици, които ту се очертаваха в небето, ту се губеха и пак се очертаваха. Тогава се увери, че човек никога не е сам в морето.
Сети се за онези хора, които се боят да навлязат с малка лодка навътре в морето, без да виждат суша, и призна, че са прави в месеците, когато времето внезапно се разваля.
Но сега бяха ураганните месеци и когато няма урагани, през тези месеци настъпва най-доброто време от цялата година. „Когато ще има ураган, ако си в морето, много дни преди това ще видиш признаци по небето — мислеше той. — На сушата хората не ги виждат, защото не знаят какво да търсят. И навярно сушата някак влияе на формата на облаците. Но сега няма да има ураган.“
Той погледна небето и видя кълбестите бели облаци, натрупани като привлекателни купчини сладолед, а далече над тях, по високото септемврийско небе, се рееха тънки пера на облаците, наречени сируси.