След като си каза молитвите, той се почувствува много по-добре. Но страдаше не по-малко от преди и даже малко повече. Облегна се на дъската на кърмата и механически започна да раздвижва пръстите на лявата си ръка.
Слънцето пареше сега, макар и да подухваше лек ветрец.
— Я да туря нова стръв на малката въдица, там при носа — каза той. — Ако рибата реши да остане във водата още една нощ, ще трябва пак да ям, а водата в шишето е намаляла. Не вярвам тук да уловя нещо друго освен делфин. Когато е пресен, той не е лош за ядене. Де ще някоя хвърчаща риба да се метне в лодката довечера! Но нямам фенер, за да ги привлека. Хвърчащите риби са много вкусни сурови и няма да стане нужда да я нарязвам. Сега трябва да си пестя силите. Исусе, не знаех, че тя е толкова голяма.
— И все пак ще я убия — каза той, — с всичкото й величие и слава.
„Макар да е несправедливо — добави той мислено. — Но аз ще й покажа на какво е способен човек и колко може да издържи.“
— Казах на момчето, че съм по-особен старец — каза той. — Сега му е времето да го докажа.
Хилядите случаи, когато бе доказвал това, не значеха нищо. Сега той отново го доказваше. Всяко излизане в морето беше нов случай и той никога не мислеше за миналото, когато улавяше риба.
„Де да щеше рибата да поспи малко, че и аз да поспя и да сънувам лъвовете — си помисли той. — Защо ли най-много сънувам лъвове? Не мисли, старче — си каза той, — почивай си сега, опрян на дъските, и не мисли за нищо! Рибата работи, ти пък работи, колкото може по-малко!“
Вече преваляше пладне и лодката все още се движеше бавно и равномерно, но сега източният вятър оказваше известно съпротивление и старецът леко се носеше по слабо развълнуваното море, а болката от въжето, което лежеше през рамото му, беше някак равна и лека.
По едно време следобед въжето отново започна да се издига. Но рибата само продължаваше да плува по-близо до повърхността. Слънцето падаше на лявата му ръка и рамо и по гърба му. При това той позна, че рибата бе свила от север малко накъм изток.
Сега, когато я беше вече видял веднъж, той си представяше как тя плува във водата с моравите си гръдни перки, разперени широко като крила, а голямата изправена опашка пори тъмнината. „Интересно колко вижда тя на тази дълбочина — си помисли старецът. — Очите й са огромни, а един кон с много по-малко око може да вижда на тъмно. Едно време аз виждах доста добре на тъмно. Не в пълен мрак, но почти както виждат котките.“
Слънцето и постоянното движение на пръстите съвсем бяха отпуснали лявата му ръка. Той започна да прехвърля повече от тежестта върху нея и раздвижваше мускулите на гърба си, за да попремине болката от врязаното въже.
— Ако не си уморена, рибо — каза той на глас, — наистина трябва да си много особена.
Изведнъж той се почувствува много изморен. Знаеше, че скоро ще се стъмни и се помъчи да мисли за други неща. Мислеше за първоразредните клубове (на испански той ги наричаше Gran Ligas). Известно му беше, че „Янките“ от Ню Йорк сега играеха срещу „Тигрите“ от Детройт.
„Ето вече втори път, откак не знам резултатите на игрите — си помисли той, — но трябва да имам пълно доверие и да бъда достоен за великия ди Маджо, който върши всичко съвършено въпреки болката от шиповете в петата. Какво е шип? — се запита той. — Un espuela de hueso9. Ние ги нямаме. Може ли да е толкова болезнено, колкото шипът на петел, забит в петата на човек. Струва ми се, че не бих могъл да изтърпя това или пък да ми извадят едно око, или двете очи, и да продължавам да се бия, както правят петлите. Човек не струва много в сравнение с големите птици и дивите зверове. Все пак бих предпочел да съм онзи звяр там долу, в тъмнината на морето.“
— Ами ако дойдат акули? — каза той на глас. — Ако дойдат акули, господ да ни е на помощ, на мене и на нея. „Вярваш ли, че великият ди Маджо би стоял с една риба толкова време, колкото стоя аз с тази? — си помисли той. — Положително би стоял, дори по-дълго, тъй като е млад и силен. При това баща му е бил рибар. Но дали шипът би го болял прекалено много?“
— Не знам — каза той на глас, — никога не съм имал кокоши трън.
За да си даде кураж, на залез слънце той си спомни случая в кръчмата в Казабланка, когато бе играл играта с ръце с грамадния негър от Сиенфуегос, който бе най-силният човек на доковете. Цяло денонощие те бяха прекарали с лакти върху една тебеширена линия, начертана на масата, с изправени нагоре юмруци. Всеки от тях се мъчеше да свали ръката на другия на масата. Мнозина се обзалагаха и хората влизаха и излизаха от кръчмата, осветена с газови лампи, а той все гледаше ръката и юмрука на негъра и лицето му. След първите осем часа сменяваха реферите на всеки четири часа, за да могат да спят. Кръв почна да блика изпод ноктите и на двамата и те се гледаха право в очите, гледаха ръцете и лактите си, а хората, които бяха заложили пари, влизаха и излизаха от стаята или седяха на високи столове до стената и ги наблюдаваха. Стените бяха дървени, боядисани яркосиньо и сенките на лампите падаха върху тях двамата. Сянката на негъра беше огромна и се движеше по стената, когато ветрецът раздвижваше лампите.