Доколкото можеше сам да съди, трябва да бе почивал около два часа. Сега луната изгряваше твърде късно и нямаше как да съди за времето. А и той в същност не си почиваше както трябва, а само донякъде. Още изпитваше натиска на въжето върху рамото си, но постави лявата си ръка върху горните дъски на кърмата и с това прехвърли една все по-голяма част от съпротивлението на рибата върху самата лодка.
„Колко просто би било, ако можех да вържа въжето — си мислеше той. — Но с едно малко отсечено движение тя би могла да го скъса. Трябва с тялото си да отслабвам напора на въжето и във всеки момент да бъда готов да отпущам въже с двете си ръце.“
— Но ти още не си спал, старче — каза той на глас. — Ето, минаха половин ден, една нощ и сега още един ден и ти не си спал. Трябва да измислиш някакъв начин, за да поспиш, ако рибата е спокойна и пътува равномерно. Ако не поспиш, може да ти се размъти главата.
„Бистра ми е главата — помисли си той, — даже премного бистра. В мене всичко е ясно като звездите, които са мои братя. Но все пак трябва да поспя. Те спят, и луната, и слънцето спят, дори океанът понякога спи, в някои дни, когато няма течение и настъпва пълно безветрие.“
„Но не забравяй да спиш — си каза той на ум. — Наложи си да поспиш и измисли някакъв прост и сигурен начин да се справиш с въжето. Сега се върни и приготви делфина. Ако трябва да спиш, много опасно е да поставиш греблата като спирачка.“
„Бих минал и без сън — си каза той, — но това би било прекалено опасно.“
Той се довлече пълзешком до кърмата, като внимаваше да не прави резки движения с въжето. „Самата риба може да е полузаспала — си помисли той. — Но не искам тя да си почива. Тя трябва да тегли лодката, докато умре.“
Когато се добра до задната част на лодката, той се обърна така, че лявата му ръка да поеме наблятането на въжето върху рамото, после извади ножа от ножницата с дясната си ръка. Звездите вече блестяха в небето и той ясно виждаше делфина. Заби острието на ножа право в главата му и го издърпа изпод дъската. Сетне стъпи с един крак върху рибата и бързо я разряза от ануса до края на долната й челюст. След това остави ножа и изкорми рибата, като изтребваше с дясната си ръка вътрешността и, измъквайки хрилете цели. Той усети, че стомахът й е тежък и хлъзгав и го разряза. В него имаше две хвърчащи риби. Те бяха пресни и твърди и той ги просна една до друга и хвърли вътрешностите и хрилете в морето. Те потънаха, като оставиха фосфоресцираща нишка във водата. Делфинът беше студен и сега, в звездна светлина, имаше сивобелия цвят на прокажен.
Старецът одра едната му страна, стъпил с десния крак на главата му. После го обърна на другата страна, одра му кожата и изряза месото на двете парчета от главата до опашката.
Той вдигна гръбнака, пусна го в морето и надникна да види дали се образува водовъртеж във водата. Но видя само гръбнака като бавно потъващо светло петно. След това се обърка и постави двете хвърчащи риби между двете филета на делфина, и като тури ножа в ножницата, бавно пропълзя обратно до носа на лодката. Гърбът му се превиваше от тежестта на метнатото през него въже, а рибата носеше в дясната си ръка.
Като стигна носа, постави двете филета на дъските, а хвърчащите риби до тях. Сетне попремести малко въжето и пак го хвана с лявата си ръка, която се облягаше на ръба на лодката. Тогава се наведе и изми хвърчащите риби във водата, като обърна внимание на бързината, с която водата се удря в ръката му. Тя фосфоресцираше от одирането на рибата и той наблюдаваше как водата струи по нея. Течението на водата беше по-слабо и когато той потърка ръката си в лодката, частици фосфор се откъснаха и се понесоха бавно към кърмата.
— Тя е изморена или пък си почива — каза старецът. — Сега да седна и изям делфина, че да се свърши и тая работа, та да си почина и да поспя малко.
Нощта ставаше още по-студена. Под звездното небе той изяде половината от едно филе и една от хвърчащите риби, след като я бе изкормил и бе отрязал главата й.
— Колко е вкусен делфинът, когато е сготвен — каза той, а какъв е отвратителен, когато е суров. Никога вече не тръгвам на риба без сол и лимони.
„Ако ми сечеше главата, цял ден щях да плискам вода по кърмата и като изсъхнеше, щях да имам сол — си помисли той. — В същност, когато улових делфина, слънцето почти залязваше. Все пак това е непредвидливост. Поне хубаво го сдъвках всичкото, та не ми се гади.“
Откъм изток небето се заоблачаваше и една след друга изчезваха звездите, които той познаваше. Сега той сякаш навлизаше в грамаден пролом от облаци, а вятърът бе стихнал.