— След два-три дни ще се развали времето — каза той, — но не тази нощ, нито пък утре. Сега се нагласи да поспиш, старче, докато рибата е спокойна и плува равномерно.
Той силно стискаше въжето в дясната си ръка и като опря бедрото си в нея, отпусна цялата си тежест върху дъската на кърмата. Сетне смъкна малко по-ниско въжето на рамената си и подпря лявата си ръка на него.
„Дясната ми ръка може да го държи, щом е стегната — си помисли той. — Ако тя се отпусне, докато спи, лявата ми ръка ще ме събуди, когато въжето почне да се изплъзва. Ще се поозори дясната ръка, но тя е свикнала да пати. Дори да поспя двадесет минути или половин час, все е добре.“ Той лежеше напред, цял превит под въжето, отпуснал цялата си тежест на дясната ръка, и в миг заспа.
Той не сънува лъвовете, а един огромен пасаж делфини, който се простираше цели осем или десет мили. Беше през любовния им период и те скачаха високо във въздуха и се връщаха в същата дупка, която бяха направили във водата при изскачането си. После сънува, че лежи в кревата си на село и че духа севернякът. Беше му много студено и дясната му ръка беше изтръпнала, защото му служеше за възглавница.
След това той започна да сънува дългия жълт плаж и видя как първите лъвове заслизаха надолу по него в ранния здрач. После дойдоха и други лъвове и той облегна брадичка в дъските при носа на кораба, който лежеше закотвен под полъха на привечерния ветрец, откъм сушата, а той чакаше да види дали ще дойдат още лъвове и беше щастлив.
Луната отдавна бе изгряла, но той продължаваше да спи и рибата все още теглеше равномерно лодката. Навлязоха в тунела от облаци.
Събуди се, когато десният му юмрук го блъсна внезапно по лицето, а въжето се изтегляше с парлива болка през дясната му длан. Не усещаше нищо с лявата си ръка, но с дясната се помъчи с все сила да задържи въжето, което стремглаво се изнизваше. Най-после лявата му ръка набара въжето, той се облегна на него и то зажули гърба му и лявата му длан, която поемаше целия напор и дълбоко се разраняваше. Старецът се обърна, за да погледне навитите въжета, и видя, че те се отвиват равномерно. Точно в този момент рибата скочи, при което водите на океана сякаш изригнаха, а след това се чу тежко падане. Рибата скочи няколко пъти наред и лодката плуваше бързо, макар въжето все още да се изтегляше с най-голяма бързина, а старецът го затегли все по-силно, почти до скъсване, и то много пъти. Ударът го бе свалил и притиснал в носа на лодката, а лицето му бе завряно в делфиновото месо и той не можеше да мръдне.
„Ето какво чакаме от толкова време — си помисли той. — Сега се справяй, както можеш.“
„Скъпо ще плати за въжето — си мислеше той. — Солено ще й излезе.“
Той не можеше да види скоковете на рибата, само долавяше как тя цепи водата и после пада със силен плясък. Бързо изтеглящото се въже дълбоко режеше дланта му. Но той открай време знаеше, че това ще стане и гледаше въжето да жули мазолестите части на ръцете, за да не се плъзга по дланта и да разрани пръстите му.
„Ако момчето беше тука, то щеше да намокри навитите въжета — си каза той. — Да. Ако момчето беше тука. Ако момчето беше тука!…“
Въжето се изтегляше все повече и повече, но сега вече по-бавно и рибата печелеше всеки сантиметър от въжето с цената на голямо усилие. По едно време той успя да повдигне главата си от дъските и от филетата, които бузата му бе смачкала. После се вдигна на колене и накрая бавно се изправи на крака. Отпущаше въжето, но все по-бавно и по-бавно. Постепенно пропълзя до мястото, където можеше с крака си да опипа навитите въжета, които не можеше да види. Имаше още доста въже и сега рибата трябваше да преодолява съпротивлението на цялото ново въже във водата.
„Да — рече той на ум. — Сега вече й се събират повече от дванадесет скока, тя е изпълнила с въздух мехурите по гърба си и не може да се спусне в дълбочините, за да умре там, откъдето не мога да я изтегля. Скоро ще започне да обикаля и тогава ще трябва да я обработвам. Интересно какво я накара да се раздвижи така внезапно. Дали гладът не я накара да действува отчаяно? Или пък се е уплашила от нещо през нощта? Може би изведнъж да е изпитала страх? Но тя беше такава спокойна силна риба и изглеждаше толкова безстрашна и уверена. Чудна работа.“
— По-добре ти самият да си безстрашен и уверен, старче — каза той. — Ти пак я държиш, но нямаш повече въже. Тя скоро ще трябва да почне да обикаля.
Старецът сега я държеше с лявата си ръка и с рамената си и се наведе, за да гребне малко вода с дясната ръка, та да измие размазаното делфиново месо от лицето си. Опасяваше се да не почне да му се гади от него и да повърне, та да загуби сили. Като очисти лицето, той изми дясната си ръка във водата, после я остави да постои в солената вода, като наблюдаваше появяването на първата светлина преди изгрев слънце. „Тя плува почти право на изток — си помисли той. — Това означава, че е уморена и пътува с течението. Скоро ще трябва да обикаля. Тогава ще започне истинската ни работа.“