— Да ти донеса ли сарделите? Знам едно място, откъдето мога да ти намеря четири парчета стръв.
— Остана ми стръв от днес. Насолих я в една кутия. — Нека да ти взема четири парчета прясна стръв.
— Само едно — каза старецът.
Надеждата и увереността не бяха го напуснали. А сега те укрепваха, сякаш морският вятър ги освежаваше.
— Две — каза момчето.
— Две да са — съгласи се старецът. — Да не си ги откраднал?
— Мога и да открадна — отвърна момчето. — Тези ги купих.
— Благодаря ти — каза старецът.
Той беше твърде простодушен, за да се чуди кога и как бе станало тъй. Той знаеше, че е станал смирен, но знаеше също, че това не е позорно и че с нищо не накърнява гордостта му.
— Както е силно течението, утре ще имаме добър ден — каза той.
— Къде отиваш утре? — попита момчето.
— Много навътре, и ще се прибера, когато се обърне вятърът. Искам да бъда далече в морето, преди да се зазори.
— Ще се опитам да го накарам и ние да отидем навътре в морето — каза момчето, — та да ти помогнем, ако уловиш нещо много едро.
— Той не обича да лови много надалече.
— Така е — каза момчето, — но аз ще се направя, че виждам нещо, което той не може да види, да речем, някоя птица, която се върти над водата, и ще го накарам да влезем навътре за делфини.
— Толкова ли му са зле очите?
— Той е почти сляп.
— Чудна работа! — рече старецът. — Той никога не е ловил костенурки. Тоя лов мори очите.
— Но ти е години си ходил за костенурки отвъд Мъскито Коуст2, а виждаш добре.
— Аз съм по-особен старец.
— Но як ли си сега дотолкова, че да изтеглиш някоя наистина грамадна риба?
— Як съм. Намерил съм му леснината.
— Хайде да занесем нещата до вас — каза момчето. — После ще взема серкмето и ще отида за сарделите.
Те прибраха разните принадлежности от лодката. Старецът носеше мачтата на рамо, а момчето понесе дървената кутия с навитите и гъсто сплетени кафяви въжета, пръта с куката и харпуна. Кутията за стръвта беше под дъската на кърмата заедно с дървото за доубиване на големите риби, когато ги изтегляха в лодката. Никой не би откраднал нещо от стареца, но по-добре беше да прибере платното и тежките въжета, понеже се разваляха от росата. Макар да беше уверен, че местен човек не би задигнал нещо, старецът смяташе, че няма защо да изкушава хората, като оставя пръта с куката и харпуна в лодката.
Те тръгнаха заедно нагоре по пътя до колибата на стареца и влязоха направо през отворената врата. Мачтата с навитото платно старецът облегна на стената, а до нея момчето остави сандъка и другите принадлежности. На дължина мачтата беше почти колкото едната стена на колибата. Колибата беше направена от жилавите прилистници на пъпките на царската палма, които се наричат гуано, и в нея имаше маса, креват, един стол и огнище на пръстения под, на което той си готвеше с дървени въглища. На кафявите стени, направени от сплесканите застъпващи се листа на здравото и жилесто гуано, имаше цветна картина на светото сърце Христово и друга на Богородицата от Кобре. Това бяха спомени от жена му. Някога на стената имаше и една нейна цветна фотография, но той я бе свалил, защото се чувствуваше твърде самотен, когато я гледаше. Сега я държеше на поличката в ъгъла под чистата си риза.
— Какво имаш за ядене? — попита момчето.
— В тенджерата има малко жълт ориз с риба. Искаш ли да си хапнеш?
— Не. Ще ям в къщи. Да ти запаля ли огън?
— Не. По-късно ще го запаля. Пък може и да изям ориза студен.
— Бива ли да взема серкмето?
— Разбира се.
Нямаше никакво серкме и момчето помнеше кога го бяха продали, но те се преструваха тъй всеки ден. Нямаше и никаква тенджера с жълт ориз и риба, а момчето знаеше това.
— Осемдесет и пет е щастливо число — каза старецът. — Не ти ли се ще да докарам някой марлин над петстотин килца?
— Аз ще взема серкмето и ще отида за сарделите. Ще поседиш ли на слънце пред прага?
— Ще поседя. Имам вчерашния вестник и ще прегледам бейзбола.
Момчето не знаеше дали и вчерашният вестник не е измислица. Но старецът измъкна вестника изпод кревата.
— Перико ми го даде в кръчмата — обясни той.
— Ще се върна, като взема сарделите. Ще туря и твоите, и моите заедно в лед и утре заран ще ги разделим. Като се върна, ще ми разправиш за бейзбола.
— „Янките“ не могат да загубят.
— Малко ме плашат „Индианците“ от Клийвланд.
— Имай вяра в „Янките“, синко. Нима забравяш великия ди Маджо?
— Страх ме е и от детроитските „Тигри“, и от клийвландските „Индианци“.
— Гледай да не почнеш да трепериш даже и от „Червените“ от Синсинати, и от чикагските „Бели чорапи“!