Когато реши, че дясната му ръка е стояла достатъчно дълго във водата, той я извади и я погледна.
— Не е зле — каза той. — За един мъж болката няма значение.
Внимателно хвана въжето, за да не попадне в прясно порязаните места, сетне премести тежестта така, че да може да натопи лявата си ръка в морето откъм другата страна на лодката.
— Каквато си негодна, ти пак не се справи зле — каза той на лявата си ръка, — но по едно време не можех да те намеря.
„Защо не съм се родил с две добри ръце? — си каза той. — Може би аз съм крив, че не упражних другата както трябва. Но не е да е нямало кога да се научи. Все пак през нощта не се справи зле и само веднъж се схвана. Ако пак се схване, нека я отреже въжето.“
Когато му дойде тази мисъл, той съзна, че умът му не бе бистър и помисли, че ще трябва да хапне още малко от делфина. „Но не мога — си каза той. — По-добре да ти е замаяна главата, отколкото да загубиш силите си от гадене. И знам, че ако го изям, стомахът ми няма да задържи делфина, понеже лицето ми бе завряно в него. Ще го пазя за краен случай, докато се развали. Но сега е прекалено късно да се опитам да възстановявам силите си с храна. Какъв си глупак — си каза той. — Изяж другата хвърчаща риба.“
Тя беше там, готова и изчистена, и той я взе с лявата си ръка и я изяде, като внимателно дъвчеше костите. Изяде я цялата от главата до опашката. „Тя е по-хранителна от почти всяка друга риба — си помисли той. — Поне дава този вид сила, от която се нуждая. Сега направих, каквото можех — — си каза той на ум. — Нека започне да обикаля и нека почне борбата.“
Когато рибата започна да обикаля, слънцето изгряваше за трети път, откакто бе излязъл в морето.
Той не можеше да види по наклона на въжето дали рибата обикаля. Беше още много рано за това. Просто усети напора на въжето да отслабва и започна леко да го изтегля с дясната си ръка. То както винаги се опъна. Но точно когато старецът усети, че въжето е пред скъсване, то поддаде и той можа лесно да го изтегли в лодката. Той измъкна главата и рамената си изпод въжето и започна да го прибира леко и равномерно. Теглеше въжето с широк размах на ръцете си и се опитваше да дърпа колкото се може повече с тялото и с краката си. Старческите му крака и рамене се наклоняваха ту напред, ту назад при дърпането.
„Кръгът е много голям — каза той, — но тя все пак обикаля.“
По едно време въжето се запъна, той не можеше вече да го изтегли и го държа, докато видя капки да падат от него в слънчевите лъчи. После въжето отново започна да се точи навън и старецът коленичи и неохотно го остави да се плъзга обратно в тъмната вода.
— Сега тя плува в най-далечния край на кръга — каза старецът.
„Трябва да опъвам въжето с все сила — си помисли той. — При всяка обиколка дърпането на въжето ще смалява кръга. Може да я видя след един час. Сега трябва да я убедя и после да я убия.“
Рибата продължаваше бавно да обикаля и два часа по-късно старецът бе цял облян в пот, а умората бе проникнала до мозъка на костите. Но описваните кръгове бяха много по-малки сега и от наклона на въжето той разбираше, че тя постоянно се издига по-близо до повърхността.
От един час вече старецът виждаше пред себе си черни петна. От солената пот го сърбяха очите и порязаното място над окото и по челото. Той не се боеше от черните петна. Това беше съвсем нормално при напрежението, с което дърпаше въжето. Все пак на два пъти той се почувствува отмалял. Зави му се свят и това го обезпокои.
— Не може силите ми да ме напуснат и да умра точно когато съм уловил такава риба! — каза той. — Господи, помогни ми да издържа сега, когато всичко се нарежда добре. Ще прочета сто пъти „Отче наш“ и „Аве Мария“, само че не мога да ги кажа сега.
„Считай ги за казани — си каза той на ум. — Ще ги кажа по-късно.“
Точно в този момент, той усети внезапен удар, а въжето, което държеше с двете си ръце, рязко подскочи. Ударът беше остър и тежък.
„Тя навярно удря стоманения повод с меча си — помисли той. — Това е неизбежно. Тя не можеше да не направи това. Но това може да я накара да скочи, а аз предпочитам тя да продължава да обикаля. Скоковете й бяха необходими, за да поеме въздух. Но сега вече всеки скок може да разшири раната от куката и тя би могла да изхвърли куката.“
— Не скачай, рибо! — каза той. — Не скачай!
Рибата удари жицата още няколко пъти и при всяко мръдване на главата й старецът отпущаше по малко въже.