— Рибо — подзе старецът, — така или иначе ти трябва да умреш. И мен ли искаш да убиеш?
„Така нищо не става“ — си мислеше той. Устата му бе толкова пресъхнала, че той не можеше да говори, но сега нямаше как да се пресегне за шишето с водата.
„Тоя път вече трябва да я докарам до самата лодка — си рече той. — Не ме бива вече, няма да ми стигнат силите за още няколко обиколки.“
„Как да не те бива — си каза той. — Никога няма да те изоставят силите.“
На следващия кръг той за малко не я изтегли напълно, но тя се изправи отново и бавно отплува.
„Ще ме умориш, рибо — си каза старецът. — Но ти си в пълното си право. Никога досега не съм виждал по-голяма, по-красива и по-благородна риба от тебе, сестро. Хайде, убий ме! Все ми е едно кой кого ще убие.“
„Вече ми се замъти главата — помисли той. — Дръж си ума в главата! Ума в главата и търпи като мъж. Или като риба“ — си каза той.
— Свести се, главо! — каза той с едва доловим глас. — Свести се!
Още два пъти рибата му се изплъзна при завоя по същия начин.
„Не знам вече — си мислеше старецът. Всеки път в най-важния момент му се струваше, че силите го изоставят. — Не знам. Но ще опитам още веднъж.“
Той направи още един опит и когато насочи рибата към лодката, пак усети, че премалява. Рибата отново се изправи и бавно отплува, а голямата й опашка се мяташе като совалка във въздуха.
„Пак ще опитам“ — се зарече старецът, макар дланите му да бяха изцяло, разранени и да виждаше добре само от време на време.
Той опита отново, но пак се случи същото. „Така, значи — си помисли той и преди да започне да тегли, вече усещаше как премалява. — Още веднъж ще опитам.“
Той събра цялата си болка, сетните си сили и отдавна напусналата го гордост и ги опълчи срещу агонията на рибата, а тя се приближи, леко се обърна на една страна, почти опряла меча си в борда, и започна бавно да минава край лодката — дълга, дебела, широка и сребриста, цялата изпъстрена с морави ивици, безкрайно дълга във водата!
Старецът пусна въжето и го настъпи с крак, после вдигна харпуна колкото можеше по-нависоко и с всичката сила, която успя в този момент да намери в себе си, го заби отстрани в тялото на рибата, точно зад гръдната перка, стърчаща високо във въздуха до височината на гърдите му. Той усети желязното острие да потъва в месото, наведе се над рибата и го заби още по-навътре, като наблягаше с цялата си тежест.
Тогава рибата, усетила вече смъртта, се съживи и скочи високо над водата, показвайки цялата си дължина и ширина, цялата си сила и красота. Тя сякаш се задържа за момент във въздуха над него. След това с плясък падна във водата, като заля и стареца, и цялата лодка с вода.
Той пак почувствува слабост и му прилоша, а и не можеше да вижда добре. Но успя да оправи въжето на харпуна и да го остави бавно да се изниже през изранените му длани. Когато погледът му се избистри, той забеляза, че рибата лежи по гръб със сребристия си корем нагоре. Дървото на харпуна стърчеше косо от рамото на рибата и морето се червенееше от кръвта на сърцето й. Отначало водата наоколо потъмня като плитко място в синьото море, дълбоко тук повече от една миля. След това кръвта се разпръсна като облак. Рибата беше сребриста и неподвижна и вълните я люлееха.
Старецът се взираше внимателно в мигновените проблясъци на зрението си. После нави на два пъти въжето на харпуна около колчето на кърмата и подпря глава на ръцете си.
— Главата ти трябва да е бистра — каза той, наведен над носа на лодката. — Уморен старец съм аз. Убих тази риба, която ми е като сестра, и сега това ми отваря голяма работа.
„Сега трябва да приготвя примките и въжето, с което ще я вържа отстрани на лодката — си помисли той. — Дори да бяхме двама и да напълним лодката с вода, за да вкараме рибата в нея, пък след това да изгребем водата, такава риба никога не би се побрала в лодката. Трябва всичко да приготвя, после да я докарам до борда, да я вържа здраво, да изправя мачтата и да поема към брега.“
Той започна да тегли рибата, за да я докара успоредно на лодката, така че да може да прекара едно въже през хрилете и устата й и здраво да завърже главата за носа на лодката. „Искам да я видя — си мислеше той, — да я пипна и да я усетя. Тя е цяло богатство за мен. Но не затова искам да я пипна. Струва ми се, че усетих сърцето й, когато за втори път натиснах харпуна. Ти я докарай сега и я прикрепи здраво, прекарай една примка около опашката й, друга през средата на тялото й, за да я завържеш към лодката.“
— Хайде на работа, старче — каза той, после изпи една малка глътка вода и добави: — Сега, когато борбата вече свърши, има много хамалска работа да се върши.