Той погледна към небето, а след това към рибата. Внимателно погледна слънцето. „Не вярвам отдавна да минава пладне — си помисли той. — А южният вятър се надига. Въжетата сега нямат никакво значение. Двамата с момчето ще ги снадим, като стигна у дома.“
— Хайде, рибо — подкани я той.
Но рибата не идваше. Тя лежеше в морето и вълните я подмятаха. Старецът приближи лодката към нея. Когато се изравни с рибата и докара главата й наравно с носа на лодката, той не можеше да се начуди на големината й. Отвърза въжето на харпуна от кола, прекара го през хрилете на рибата, изкара го през челюстите и го преметна през меча й. След това промуши въжето и през другите хриле, преметна го още веднъж през меча на рибата, направи възел с двете въжета и го завърза за носа на лодката. Тогава преряза въжето и отиде към кърмата, за да завърже опашката. От лилава, каквато бе първоначално, рибата беше станала сребриста, а ивиците по тялото й бяха добили същия бледолилав цвят като опашката. Те бяха колкото педя и дори по-широки, а окото на рибата имаше замръзналия израз на огледалото на перископ или на светия от някое шествие.
— По друг начин не можех да я убия — каза старецът.
Откакто пи веда, той се чувствуваше по-добре и съзнаваше, че няма да умре, а и умът му беше бистър. „Както е сега, тя ще е над 700 кила — си мислеше той, — пък може и да е много повече. Ако излезе две трети от това, след като я изчистя, при шестдесет и повече цента на кило…“
— Не мога да пресметна това без молив… — каза той. — Дотам не ми е бистър умът. Струва ми се, че днес и великият ди Маджо би се гордял с мене. Нямам шипове в крака. Но ръцете и гърбът ме болят здравата. Интересно какво е шип — си помисли той. — Може да ги имаме, без да знаем това.
Той прикрепи рибата към кърмата, носа и към средното седалище на лодката. Тя беше толкова голяма, че сякаш друга и много по-голяма лодка бе прикрепена към неговата. Старецът отряза едно парче въже, завърза долната челюст на рибата към меча й, за да не и се отваря устата и да плуват по възможност по-гладко, без да оставят диря кръв. После изправи мачтата. Подпряно от пръта с куката и от напречното дърво, закърпеното платно се изду, лодката започна да се движи и той, полуизлегнат на кърмата, пое в югозападна посока.
Не му трябваше компас, за да му покаже къде е югозапад. Стигаше му да усеща южния вятър и надуването на платното. „Добре ще е да пусна една малка въдица, та да опитам да хвана нещо за ядене и за соковете в него.“ Но той не успя да намери въдица, а и сарделите бяха изгнили. Затова измъкна с куката малко жълти водорасли от водата и ги изтръска така, че малките скариди, които се намираха в тях, изпадаха на дъските в лодката. Имаше повече от дузина и те подскачаха като бълхи в пясък. Старецът им късаше главите е палеца и с показалеца си и ги сдъвкваше заедно с черупките и опашките. Те бяха извънредно малки, но той знаеше, че са хранителни, а и на вкус бяха приятни. В шишето още имаше една-две глътки вода и като изяде скаридите, той изпи половината. Лодката плуваше добре, въпреки привързаната към нея огромна риба, и той я направляваше, като държеше лоста на кормилото под ръката си. Той виждаше рибата и му стигаше да погледне ръцете си и да усети гърба си, опрян на кърмата, за да се увери, че всичко това се бе случило наистина, а не насън. По едно време, към края, когато му беше много зле, той бе помислил, че това може да е сън. После, когато видя как рибата изскочи от водата и се издигна неподвижна над главата му, преди да падне отново, той вече знаеше, че става нещо невероятно странно и пак не можеше да повярва. Тогава той не виждаше добре, но сега зрението му беше съвсем в ред. Сега знаеше, че рибата съществува и че ръцете и гърбът му не бяха никакъв сън. „Ръцете бързо заздравяват — си мислеше той. — Раните се промиха от изтеклата кръв, а солената вода ще ги излекува. Няма по-голям целител от тъмната вода на залива. Трябва само да гледам да ми е бистър умът. Ръцете вече си свършиха работата и ние плуваме добре. Както й е затворена устата и с щръкнала право нагоре опашка, ние плуваме като брат и сестра с нея.“ После главата му се замая малко и той се позамисли дали рибата води него, или той нея. „Ако влачех рибата подире си, не би имало никакво съмнение. И ако тя беше в лодката, загубила цялото си достойнство, пак не би имало съмнение.“ Но те плаваха заедно, завързани един за друг, и старецът си каза: „Нека тя ме води, ако ще. Аз я бия само по хитрост и тя не ми мислеше злото.“
Те плуваха добре, а старецът топеше ръцете си в солената вода и гледаше да не му се размъти главата. Имаше високи кълбести облаци и други перести над тях, по които старецът позна, че вятърът ще продължи да духа цяла нощ. Той постоянно гледаше рибата, за да се увери, че тя действително съществува. Един час по-късно първата акула нападна рибата. Акулата не се появи случайно. Тя беше дошла от дълбочините на океана, когато тъмният облак кръв се бе очертал и след това разпръснал във водата, която там бе една миля дълбока. Толкова бързо се бе издигнала тя и без всякаква предпазливост, че изскочи на повърхността на синяка вода и се мярна на слънцето. След това отново потъна в морето, улови пак дирята и започна да плува в посока на лодката и рибата.