— Ау! — каза старецът. — Galanos! Хайде, елате да ви видя!
Те дойдоха, но не както бе дошла акулата Мако. Първата от тях зави и се мушна под лодката и старецът усещаше как тя се клатушка, когато акулата късаше от месото на рибата. Другата акула погледна стареца с цепнатите си жълти очи, след това бързо се насочи с широко разтворените си в полукръг челюсти към опашката на рибата, за да я захапе там, дето месото бе вече разкъсано. Линията, където мозъкът на главата се съединява с гръбначния мозък, ясно личеше отгоре на кафявата й глава и по гърба й и старецът заби завързания за греблото нож точно там, после го издърпа и го заби отново в жълтите й котешки очи. Акулата пусна рибата и се плъзна надолу, поглъщайки отхапаното месо, преди да умре.
Лодката още се тресеше от движенията на другата акула, която късаше месото на рибата, и старецът отпусна платното, за да завърти лодката на борд и да остави акулата на открито. Като видя акулата, той се наведе през борда и я удари, но попадна само на месо, а кожата и бе много твърда и ножът едва проникна в нея. От удара го заболяха не само ръцете, но и рамото. Но акулата бързо излезе от водата с главата напред и старецът я удари право в средата на плоската й глава точно когато устата й се подаде от водата и се допря до рибата. Старецът измъкна ножа и отново удари акулата точно в същото място. Акулата продължаваше да държи рибата със сключените си челюсти и той отново я удари в лявото око. Акулата все още не пущаше рибата.
— Значи, се опъваш? — възкликна старецът.
Той заби ножа между гръбначния стълб и мозъка. Това бе лесен удар и той усети как се преряза хрущялът. Старецът обърна греблото и постави плоската част между челюстите на акулата, за да ги отвори. Бързо завъртя греблото. Когато акулата се отпусна, той й каза:
— Хайде, галано, потъвай цяла миля надолу! Иди да видиш приятелката си, а може и да е майка ти.
Старецът обърса острието на ножа и остави греблото. После опъна въжето на платното и то се изду, а той насочи лодката по предишния й курс.
— Те трябва да са изяли една четвърт от рибата, и то най-хубавото месо — каза той на глас. — По-добре да беше сън и никога да не бях я улавял! Съжалявам, че така се случи, рибо. Всичко пропадна.
Той замълча и вече не искаше да гледа рибата. Както й бе изтекла кръвта, тя имаше сребристия цвят на огледална амалгама, но ивиците на кожата й още личаха.
— Не трябваше да излизам толкова навътре в морето, рибо — каза той. — Това не беше от полза нито за мене, нито за тебе. Прощавай, рибо.
„Сега виж дали още е завързан здраво ножът и провери да не е прорязано някъде въжето — си каза той на ум. — После гледай да ти е в ред ръката, защото още кой знае какво те чака.“
„Колко жалко, че нямам камък вместо нож — каза старецът, след като провери състоянието на въжето, с което бе завързан ножът за греблото. — Трябваше да взема камък със себе си. Много работи трябваше да вземеш със себе си, старче, но нищо не взе. Сега не му е времето да мислиш за неща, които ти липсват. Помисли какво можеш да направиш с това, което имаш под ръка.“
— Все добри съвети ми даваш — каза той на глас. — Омръзнаха ми вече.
После взе лоста на кормилото под мишница и потопи двете си ръце във водата. Лодката се носеше леко напред. — Един господ знае колко месо е задигнала последната акула — каза той. — Но сега лодката е много по-лека.
Той не искаше да мисли за осакатената долна част на рибата. Знаеше, че при всяко остро поклащане на лодката акулата бе късала месо и че рибата сега оставя в океана широка като шосе диря от кръв, която можеше да примами всички акули.
„С тази риба човек можеше да изкара цяла зима — си помисли той. — Не мисли за това. Просто си почивай и гледай ръцете ти да са добре, за да запазиш онова, което е останало от нея. Миризмата от кръв по ръцете ми няма никакво значение сега, с тая голяма диря във водата. Освен това ръцете ми не кървят много. Не са много дълбоко порязани. Кървенето може да помогне на лявата да не се схване отново.“