„Сега за какво ли да мисля? — си каза той на ум. — За нищо. Не трябва да мисля за нищо, а само да чакам следващите акули. Колко съжалявам, че това действително не бе сън — помисли той. — Но кой знае? Можеше и да свърши добре.“
Следващата акула, която дойде, беше от тези със сплескан нос. Тя дойде, както прасето идва да лочи, само че прасето няма толкова широки уста, че да пъхнеш, ако щеш, цялата си глава в нея. Старецът я остави да захапе рибата, после заби завързания за греблото нож право в мозъка й. Но акулата се дръпна назад, като се превъртя, и острието на ножа се счупи.
Старецът седна при кърмата и почна да направлява лодката. Той дори не погледна да види как акулата бавно потъна във водата. Изпървом тя се виждаше в истинските си размери, после стана малка, след това съвсем малка. Това винаги доставяше особено удоволствие на стареца. Но сега дори не се обърна да я види как потъва.
„Остава ми куката — каза той, — но тя няма да свърши работа. Имам двете гребла, кормилото и късото дърво.“
„Сега вече ме победиха — си помисли той. — Много съм стар, за да убивам акулата с тояга. Но ще се опитам, докато имам греблата, късото дърво и кормилото.“
Той отново потопи ръцете си във водата, за да ги кисне. Беше късно следобед, а той не виждаше нищо освен морето и небето. Имаше повече вятър от преди и той се надяваше скоро да зърне сушата.
— Уморен си, старче — каза той, — до смърт си уморен.
Акули нападнаха рибата отново едва при залез слънце. Старецът видя кафявите перки да се приближават сред широката диря, която рибата неволно оставяше във водата. Те дори не бяха разпръснати, а плуваха непосредствено една до друга, насочени право към лодката. Той залости кормилото, завърза въжето на платното и измъкна дървото изпод дъската на кърмата. Това беше дръжка на счупено и прерязано гребло, дълго около два фута и половина. Той можеше да си служи добре с дървото само е една ръка, защото дръжката му беше къса. Той го хвана здраво с дясната ръка, като ту свиваше, ту разпущаше пръстите си, и наблюдаваше приближаващите се акули. И двете акули бяха галано.
„Трябва да оставя първата здраво да захапе рибата и да я ударя по върха на носа или точно сред главата“ — си помисли той.
Двете акули нападнаха едновременно и като видя по-близката до него да раззинва челюсти и да ги забива в сребристата страна на рибата, той вдигна високо дървото и го стовари тежко и с трясък по широката й глава. Той усети, че дървото удари по нещо твърдо, но поддаващо, като гума. Но усети и твърдостта на кост и още веднъж здраво удари акулата по самия връх на носа, тъкмо когато тя се отдръпна от рибата.
Другата акула плуваше наоколо, като се приближаваше и отново се отдалечаваше, но сега нападна с широко отворени челюсти. Старецът видя акулата да отхапва месо от рибата и как от ъглите на затворените й челюсти се подават бели парчета месо. Замахна и я улучи в главата, но акулата го погледна и откъсна парчето месо. Старецът отново я удари с дървото точно когато тя се отдръпваше, за да глътне месото, но ударът допадна в тежка, солидна, подобна на гума маса.
— Хайде, галано — каза старецът, — хайде ела!
Акулата дойде стремително и старецът я удари тъкмо когато тя затваряше челюстите си. Той я удари здраво и толкова отвисоко, колкото можа да вдигне дървото. Този път той усети, че докосна костта в основата на мозъка и отново я удари на същото място, докато акулата бавно откъсна парче месо и се плъзна под рибата.
Старецът следеше да види дали пак ще се върнат, но нито една от двете акули не се подаде. След малко видя едната да описва кръгове на повърхността на водата. Той не видя перката на другата.
„Не можех да се надявам, че ще ги убия си помисли той. — На времето си бих могъл да ги убия. Много силно ударих и двете й не вярвам нито едната, нито другата да се чувствуват особено добре. Ако имах дърво, което да хвана с две ръце, положително можех да убия първата акула дори и на тия години.“
Той не искаше да гледа рибата. Знаеше, че половината бе вече унищожена. Докато се бореше с акулите, слънцето беше залязло.
— Скоро ще се стъмни — каза той. — Тогава вероятно ще видя сиянието на Хавана. Ако съм много на изток, ще видя светлините на някои от новите плажове.
„Сега не може да съм вече толкова навътре — си помисли той. — Надявам се, че никой не се е тревожил много за мене. Разбира се, само момчето се е тревожило, но не се съмнявам, че то има вяра в мене. Много от старите рибари ще се тревожат. Пък и мнозина други — си каза той. — Добър ни е градът.“