Той вече не можеше да приказва на рибата, защото тя бе твърде много осакатена. Тогава му хрумна някаква мисъл.
— Половина рибо — каза той. — Риба ти беше преди. Съжалявам, че отидох толкова навътре. От това пропаднахме и двамата. Но ние с тебе убихме много акули и добре наредихме много други. Колко ли акули си убила ти, стара рибо? Не току-тъй имаш на главата си това копие.
Приятно му беше да мисли за рибата и за онова, което тя би могла да направи на някоя акула, ако плуваше свободно. „Трябваше да й отсека меча, за да се боря с тях — си помисли той, — но нямах брадвичка, а после оставах и без нож.“
„Да имах брадвичка, че да завържа меча й за една гребло, какво оръжие ставаше от него! Тогава можехме Заедно да се борим е тях. Какво ще сториш, ако дойдат през нощта? Какво можеш да направиш?“
— Ще се боря с тях — каза той, — ще се боря с тях, докато умра.
Но в настъпилата тъмнина, без сияние по небето и без светлини, усещайки само вятъра и равномерното надуване на платното, му се стори, че вече е мъртъв. Той събра ръцете си и опипа дланите. Те не бяха мъртви и той Можеше да предизвика болка в тях дори само като ги отваря и затваря. Облегна се на кърмата на лодката и разбра, че не е умрял. Раменете му подсказваха това.
„Имам да казвам всичките молитви, които обещах да кажа, ако уловя рибата — си помисли той. — Но сега съм много уморен за молитви. По-добре да взема чувала, че да го метна на раменете.“
Той лежеше в задната част на лодката, направляваше я и наблюдаваше небето, за да види кога ще се появи сиянието. „Поне половината от рибата ми остава — помисли той. — Може да ми провърви и да Закарам предната половина. Би трябвало да имам поне малко щастие.“
— Не — каза той, — ти насили късмета си, като отиде много навътре в морето.
— Стига глупости — продължи той на глас. — Гледай да не заспиш и направлявай лодката. Много късмет може да имаш занапред.
— Ще ми се да си купя малко, ако се продаваше някъде — рече той.
— С какво да го купя? — сам се запита. — Мога ли да го купя с един загубен харпун, със счупен нож и с две разранени ръце?
— Не е изключено — каза той. — Ти се опита да го купиш с осемдесет и четири дни в морето. И за малко не ти го продадоха.
„Не трябва да мисля такива глупости — си каза той на ум. — Късметът е нещо, което идва в много образи и кой ли би могъл да го познае? Все пак бих си купил малко в един иди друг вид и бих платил, каквото ми поискат. Да можех само да видя сиянието на светлините — си помисли той. — Твърде много неща искам. Но сега желая точно това.“
Той се опита да се настани по-удобно, за да направлява лодката, и по болката позна, че не е умрял.
Трябва да е било към десет часа вечерта, когато видя отразеното сияние на светлините на града. Отначало те бяха едва забележими, като светлината в небето, преди да изгрее луната. След това по-ясно изпъкнаха през океана вече развълнуван от засилващия се вятър. Той направляваше лодката към сиянието и си помисли, че трябва скоро да навлезе в течението.
„Свърши се вече — си помисли той. — Те навярно пак ще ме нападнат. Но какво може да им направи човек в тъмнината и без оръжие?“
Той целият беше вдървен и всичко го болеше. Раните и всички мускули, които бе напрягал през деня, го заболяха, като застудя през нощта: „Дано не трябва пак да се бия с тях — си помисли той. — Толкова ми се иска да не става нужда пак да се бия с тях.“
Но към полунощ той се би с акулите и тоз път знаеше, че борбата е съвсем безполезна. Те дойдоха на глутница и той виждаше само как перките им порят водата и как фосфоресцират телата им, когато се нахвърлят върху рибата. Той удряше главите и чуваше как челюстите късат месо и лодката се разтърсва, когато захапваха рибата отдолу. Удряше отчаяно натам, където усещаше и долавяше акулите, докато нещо дръпна дървото и то се изплъзна от ръцете му. Успя да измъкне лоста от кормилото и почна да удря и сече с него, като го държеше с две ръце и го стоварваше отново и отново по акулите. Но те бяха вече до носа на лодката и нападаха една след друга или заедно, късайки парчета месо, което светеше във водата, а после пак се завръщаха.
Най-после една акула захапа самата глава и той разбра, че всичко е свършено. Замахна с лоста на кормилото по главата на акулата, чиито челюсти се бяха здраво вкопчили в тежката глава на рибата, която не се откъсваше. Той я удари веднъж, и втори, и трети път. Чу как се счупи лостът и започна да мушка акулата с разделения край. Той усети дървото да потъва в месото на акулата и понеже знаеше, че е остро накрая, повторно го заби в нея. Акулата пусна главата и се отдалечи. Това беше последната акула от глутницата, която дойде. Нямаше вече какво да ядат.