Старецът едва дишаше и усети особен вкус в устата си. Лек, малко сладникав вкус на бакър — и той за момент се уплаши от него. Но това бързо мина.
Тогава плю във водата и каза:
— На, яжте това, галано. И сънувайте, че сте убили човек.
Сега вече знаеше, че е победен, окончателно и безвъзвратно победен. Върна се на кърмата и видя, че счупеният край на лоста влизаше достатъчно в процепа на кормилото, за да му позволи да направлява. Той нагласи чувала на рамената си и оправи посоката на лодката. Сега тя плуваше много леко и у стареца нямаше ни мисъл, ни някакви чувства. Всичко му беше безразлично сега и той направляваше лодката толкова добре, колкото му позволяваха силите, за да се прибере в пристанището. През нощта акули нападнаха скелета на рибата, но тъй, сякаш някой обира трохите от масата. Старецът не обръщаше внимание нито на тях, нито на нещо друго освен на кормилото и на платното. Само забеляза колко леко и добре плуваше лодката сега, когато нямаше такава тежест край борда.
„Нищо й няма — си помисли той. — Здрава е и няма никакви повреди освен лоста на кормилото. Това лесно ще се замени.“ Той усети, че плува с течението и виждаше светлините на селищата по брега. Знаеше вече къде се намира и много лесно беше да се върне у дома си.
„Поне вятърът е наш приятел — си помисли той. — И голямото море с нашите приятели и неприятели. И леглото — си помисли той, — и леглото е мой приятел. Легло и само легло — си помисли той. — Славно ще бъде да си легнеш. Лесно е, когато си победен — си каза той на ум. — Никога не си давах сметка колко е лесно. И какво те победи?“ — Нищо — каза той на глас. — Влязох много навътре. Когато влезе в малкото пристанище, светлините на „Терасата“ бяха загасени и той знаеше, че всички си бяха легнали. Вятърът постепенно се бе усилил и сега духаше силно. Все пак в пристанището беше спокойно и той закара лодката до чакълестия бряг под скалите. Нямаше кой да му помогне и той докара лодката, колкото можа, до брега. След това слезе от нея и я завърза за един камък.
Извади мачтата, нави платното около нея и го завърза. После вдигна мачтата на рамо и пое нагоре. Едва тогава си даде сметка за дълбочината на умората си. Спря за момент, извърна глава и в отражението на уличната лампа видя голямата опашка на рибата, щръкнала доста зад кърмата на лодката. Той видя бялата гола линия на гръбнака и тъмната маса на главата със стърчащия меч и празнината между нея и опашката. Сетне продължи да се изкачва, но падна, като възлезе на височината, и лежа известно време с мачтата на рамо. Опита се да стане, но това бе твърде трудно и той остана седнал с мачтата на рамо и погледна пътя. Една котка мина край отвъдната страна, тръгнала по своя работа, и старецът я проследи с поглед. След това просто гледаше пътя.
Най-после той остави мачтата на земята и се изправи. Сетне я вдигна, постави я на рамо и закрачи нагоре по пътя. Пет пъти трябваше да сяда на земята, докато стигне колибата си.
В колибата той облегна мачтата на стената. В тъмнината намери шише с вода и отпи една глътка. После легна на кревата. Той дръпна одеялото над рамената си, зави гърба и краката си и заспа с лице върху вестниците, с изопнати назад ръце и обърнати нагоре длани.
Той спеше, когато на заранта момчето надникна през вратата. Вятърът духаше толкова силно, че лодките нямаше да излизат този ден и момчето беше спало до късно, а сетне дойде при колибата на стареца, както правеше всяка сутрин. То видя, че старецът диша, после видя ръцете му и започна да плаче. Излезе съвсем тихо, за да донесе кафе, и не преставаше да плаче, докато вървеше по пътя.
Много рибари се бяха насъбрали край лодката и гледаха онова, което бе превързано към нея. Един от тях беше във водата с навити панталони и измерваше скелета с парче въже.
Момчето не отиде до лодката. Вече бе ходило там и един от рибарите се грижеше за лодката вместо него.
— Как е той? — извика един от рибарите.
— Спи — извика момчето, нехаещо, че го виждат да плаче. — Никой да не го безпокои!
— Била е осемнадесет фута от носа до опашката — викна към него рибарят, който мереше рибата.
— Вярвам — каза момчето.
То влезе в „Терасата“ и поиска кана е кафе.
— Да е горещо, с много мляко и захар.
— Още нещо?
— Не. После ще видя какво може да яде.
— Ама каква риба е била! — каза съдържателят. — Никой не е виждал друга такава. И двете риби, които вчера уловихте, също бяха хубави.
— По дяволите моите риби! — каза момчето и пак започна, да плаче.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита съдържателят.
— Не — каза момчето. — Кажи им да не безпокоят Сантяго. Пак ще дойда.