— Бащата на великия Сизлър никога не е бил беден и когато е бил на моите години, той, бащата, играел в първоразредните клубове.
— На твоите години аз стоях пред мачтата на кораб с четириъгълни платна, който пътуваше за Африка, и привечер съм виждал лъвове по брега.
— Знам. Разправял си ми това.
— За Африка ли да приказваме или за бейзбола?
— Нека да е за бейзбола — каза момчето. — Разправи ми за великия Джон Джей Макгро.
Буквата „джей“ момчето нарече „хота“.
— И той идваше понякога на „Терасата“ в ония дни. Груб човек беше и в думите, и в държанието си и ставаше опак, когато пиеше. Той се интересуваше не само от бейзбола, а и от коне. Все таки по джобовете си винаги имаше разни списъци на коне и често споменаваше имената им по телефона.
— Биваше го като организатор — каза момчето. — Баща ми го смята за най-добрия.
— Защото идваше тук по-често от другите — отговори старецът. — Ако Дюроше продължаваше да идва тук всяка година, баща ти щеше да счита него за най-големия организатор.
— В същност кой е по-добър — Лукве или Майк Гонзалее?
— Смятам ги за равни.
— А ти си най-добрият рибар.
— Не. Има и по-добри.
— Que va3 — възрази момчето. — Има много добри рибари и някои от тях са знаменити, но като тебе няма друг.
— Благодаря ти. Думите ти ме правят щастлив. Дано не попадна на някоя толкова голяма риба, че тя да ми се изплъзне и да ни опровергае.
— Ако ти си още толкова як, колкото казваш, няма да се намери такава риба.
— Може да не съм толкова силен, колкото си мисля — каза старецът, — но знам много хватки и съм упорит!
— Сега би трябвало да си легнеш, та да си бодър утре заран. Ще върна нещата в „Терасата“.
— Тогава лека нощ. Ще те събудя утре рано.
— Ти си моят будилник — каза момчето.
— Моят будилник е старостта — рече старецът. — Защо ли старите хора се събуждат толкова рано? Да не би, за да им е по-дълъг денят?
— Не знам — отговори то. — Знам само, че момчетата спят дълбоко и до късно.
— Спомням си — каза старецът. — Ще те събудя навреме.
— Не обичам онзи да ме буди. Излиза, че не струвам колкото него.
— Разбирам.
— Гледай да се наспиш, дядо.
Момчето излезе. Те бяха вечеряли без светлина на масата и старецът свали панталоните си и легна на тъмно. Той сви панталоните и ги постави за възглавница, като пъхна вестника в тях. Уви се в одеялото и легна върху старите вестници, които покриваха пружината на леглото.
Той скоро заспа и започна да сънува за Африка, която бе видял като момче: за дългите златисти плажове, за белите плажове — толкова бели, че очите боляха от тях, за стръмните носове, за големите кафяви планини. Напоследък той всяка нощ живееше по тези плажове и в сънищата си чуваше рева на разбиващите се вълни и виждаше лодките на туземците да се плъзгат по тях. В съня си той усещаше миризмата на катран и кълчища по палубата на кораба и вдъхваше мириса на Африка, който вятърът от сушата носеше рано сутрин.
Обикновено, щом го лъхнеше този вятър, той се събуждаше и се обличаше, за да отиде и събуди момчето. Но тази нощ полъхът на ветреца подрани и той разбра в съня си, че е още много рано и продължи да сънува, за да види издигащите се от морето бели върхове на островите. След това видя насън разните заливи и естествени пристанища на Канарските острови.
Той вече не сънуваше бури, нито жени, нито забележителни случки, големи риби, побоища или борби, нито пък жена си. Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете. Те си играеха като млади котки в здрача и той ги обичаше, както обичаше момчето. Него той никога не сънуваше.
Събуди се изведнъж, погледна луната през отворената врата, разви панталоните си и ги навлече. Отиде по малка нужда недалеч от колибата и после тръгна нагоре по пътя, за да събуди момчето. Трепереше от утринния студ, но знаеше, че като потрепери малко, ще се стопли и че скоро ще гребе в лодката си.
Вратата на къщата, в която живееше момчето, беше отключена и той я отвори и влезе, стъпвайки тихо с босите си крака. Момчето спеше на една кушетка в първата стая и старецът ясно го виждаше в светлината на гаснещата луна. Той прихвана единия крак и го държа, докато момчето се събуди, обърна се и го погледна. Старецът кимна, а момчето взе панталоните от стола до кревата и ги обу, седнало в леглото.
Старецът излезе из вратата и момчето го последва. Спеше му се. Старецът обгърна рамото му с ръка.
— Прощавай — каза той.
— Que va — възкликна момчето, — мъж съм, трябва да ставам рано.
Те поеха надолу по пътя към колибата на стареца. Из целия път в тъмнината се движеха боси мъже, понесли мачтите на лодките си.