Благодарение на плановете Тот бе открил херметично затворената врата, а от други архивни документи бе научил за необходимостта от специално облекло. Костюмът покриваше полата, ала стягаше силно крайниците и гърдите. Усещането бе твърде необичайно върху кожата, която обикновено беше гола. Към шлема се прикачаха тръбички, така че да може да диша.
Тот прекоси преддверието и пое по гола скала. Само на метри от пирамидата изкуствената гравитация изчезваше. Това беше добре дошло. Тот тръгна по големи издадени стъпала към хоризонта, който изглеждаше неестествено близо. Целта му бе доста далеч от пирамидалния комплекс, в който се помещаваше дворецът на Ра. Не се виждаше дори от най-високия кристал — мястото, където току-що се бе срещнал със Себек.
Тот се бе задъхал, когато изкачи стената на малък кратер. Дори при ниска гравитация, усилията, които трябваше да положи, бяха необичайни за него. Този път поне не носеше нищо.
Дъното на кратера бе от черен камък и ако Тот не знаеше от тайните писания къде точно трябва да погледне, щеше да пропусне целта си, вземайки я за сянка или случайно каменно образувание. Дори отблизо очертанията бяха твърде неравни — подложени на микрометеоритно въздействие в продължение на 8500 години — и можеха да бъдат отминати като естествени.
Трябваше да се погледне внимателно в Тъмния отвор в земята, за да се види входът към мастаба — подземната гробница.
Тот задейства отварящия механизъм и се промъкна вътре. Купчина оборудване, донесено от него парче по парче, лежеше точно до входа. Тот вдигна малко фенерче, сетне се обърна да затвори портала на гробницата. Едва когато се увери, че няма да бъде забелязан от повърхността, той включи фенерчето. На вътрешността съвсем не бе отделено такова голямо внимание, както на изкусно затворената врата. Залата очевидно бе издълбана с енергийни заряди. Стените бяха грубо издялани, на места черният камък бе стопен и покрит с шлак. В единия ъгъл се виждаха изгорелите останки на работниците, направили изкопа.
Неясните изкривени очертания на телата бяха в ярък контраст със саркофага, положен на неравния под. Изкусно изработена от кварц, пазена само за най-големите технологични чудеса на Ра, каменната кутия изглеждаше необикновено голяма сред примитивната зала и сякаш блещукаше с приглушена златиста светлина, когато лъчът от фенерчето на Тот падна върху нея. Слънчев диск украсяваше горната част на погребалния сандък, който бе два пъти по-дълъг от човешки ръст. Върху камъка бяха издълбани йероглифи — химн за вечния живот.
Тот се обърна към останалите материали, които бе донесъл в гробницата. Отвори контейнерите със сгъстен въздух и възстанови атмосферата в заличката за първи път от хилядолетия. Най-сетне Тот повдигна маската във формата на ибис и вдъхна дълбоко.
Сетне приближи до саркофага и натисна някои от йероглифите в точно определена последователност. Кристалните стени на кутията се отместиха като живи. Якият покривен камък се раздели на три парчета. Слънчевият диск се повдигна, издърпвайки друга част от камъка, който се разцепи на две като криле на диска.
Перлена светлина, струяща от вътрешността на кутията, изпълни помещението. Тот пристъпи напред, лицето му бе изопнато от вълнение. Горната част от вътрешността на саркофага бе оформена като фараонска украса за глава и подобно на ореол обрамчваше красиво женско лице. Жената, която лежеше вътре, бе мургава, но не със слънчев загар. Орловите й черти бяха съвършено оформени. Със затворени очи изглеждаше като изящна статуя.
Сетне Тот забеляза лекото повдигане и спускане на гърдите под нанизите на огърлицата.
Очите се отвориха.
Хатор оживя.
ВТОРА ГЛАВА
ПРЕЦЕНКА НА ЕКСПЕРТ
Последният съзнателен спомен на Хатор бе свързан с пронизващата я болка. Битката за Омбос вече не бе мъглява перспектива, беше се превърнала в реалност. Стъпка по стъпка, Хатор безмилостно бе обърнала хода на борбата и бунтовниците не само търпяха поражение след поражение, а бяха застрашени от пълно унищожение. Дори собствените й войски се бояха от нея, защото бе потопила планетата в кръв.
Хатор ръководеше нападението срещу една от малкото непревзети крепости на бунтовниците, скрита в недостъпен планински район. Удаджетите — едноместни безмоторни самолети — летяха непрестанно и обстрелваха с бластерите местността, докато я превърнаха в гола обгорена земя. Хатор тъкмо бе поела напред, когато един от онези червенокоси дяволи бе изскочил от някакъв изкоп. Нещастникът дори не носеше енергийно оръжие. Очевидно бунтовниците бяха научили, че пазачите хороси откриват с радари подобно въоръжение.