Дийн Девлин, Роланд Емърих
Старгейт
1
8000 години преди Христа
Оставаше само окото на животното и когато го направеше, то щеше да го види, щеше да оживее. Кожата на животното бе изрисувана в оранжево и черно, копитата и рогата бяха очертани на стената с креда. Изображението беше грубо, но улавяше паниката на газелата — ужас от преследването. Устата крещеше, тялото бе извито в полет, копитата трополяха в търсене на път за бягство.
Момчето бе маскирало тъмната си кожа с ивици и чудати символи със същата боя, с която бе извикало към живот газелата. В сумрачната светлина на пещерата то потопи кухия край на една дълга пръчка в купата мастило и се приближи към стената. Погледна нагоре към другото око, бялото човешко око, изрисувано като религиозен образ високо на стената на пещерата. Започна лова, като произнесе името на животното, което се канеше да издебне — „хет“.
При този сигнал старецът, застанал на входа на пещерата, седна в изровения чакъл и започна монотонен напев. Този старец, облечен в животински кожи и с дълга бяла брада, беше вождът на племето и учител на момчето. Напевът му беше бавна, ритмична ловна песен, произнасяна на езика на газелата, песента, която племето винаги пееше по време на лов. Момчето постави кухата пръчка в празната очна кухина на животното, после доближи устни до края й и издуха мастилото през нея, за да направи окото. Омагьосано от приглушения напев на стареца, то почувства как животното постепенно оживява. Скоро двамата с газелата щяха да се видят.
Ловецът не можеше да се движи по-бързо от каменните стени на пещерата, която го заобикаляше, или рискуваше да подплаши животното и да провали онази част от лова, която протичаше в същия момент в долината. Момчето и за миг не усещаше, че се движи, но с ненамаляващата сила на концентрацията си забеляза, че се придвижва към плячката си. Същата тази техника се използваше от ловците на полето. Най-добрите сред тях бяха наречени Тези, Които Вървят, Без да Ги Виждат, и съставляваха елитен отряд в рамките на племето. Символът им беше бялото обезплътено око, изрисувано високо над газелата като религиозен образ. Тези елитни ловци бяха удивени и изплашени от невероятното търпение на това десетгодишно момче по време на лова, както и от способността му да контролира умовете на животните. Това бе просто поредното странно нещо в онова забележително дете, поредната причина да се страхуват от него.
Отвън момчето изглеждаше като изпаднало в кататония, заспало на крака. Нищо не издаваше напрегнатата мисловна борба, която се водеше. Нарисуваното животно непрекъснато беше на ръба на бягството. То чувстваше как момчето се приближава прекалено много, почти толкова близо, че да го хване. Момчето улавяше всеки импулс на животното, всяка мисъл, но не се издаваше с нищо и оставаше абсолютно спокойно. Ловците на племето през целия си живот се учеха как да прикриват страха и възбудата си в близост до животните. Тъй като тази „магия“ се удаваше без усилия на момчето, както на полето, така и горе в пещерата, хората казваха, че сигурно е родено без сърце. Всъщност, момчето рядко показваше каквито и да било чувства: нито страх, нито гняв, нито любов.
Когато допълзя на една ръка разстояние от газелата, то чу, че напевът на стареца става още по-бавен, превръщайки се в халюцинационно мрънкане. Момчето постепенно издигна черните си жилести ръце над главата си. В едната ръка държеше длето, а в другата — тежък каменен чук. Тогава, без някакъв видим сигнал, старецът и момчето внезапно изкрещяха едновременно името на животното. „Хет!“ Със светкавично движение момчето стовари длетото върху стената и го трясна с камъка, изсичайки дълбока цепнатина в изрисуваната стена. Прясната резка се заби право в сърцето на газелата.
След миг старецът се изправи и влезе в пещерата, за да огледа стореното от младежа. Виждаше, че ловът в полето ще бъде успешен. Доволен и развълнуван, той се вгледа в необикновените очи на момчето — смес от кафяво и кехлибарено-жълто, после вдигна жезъла за поздрав над главата си, като произнесе името на момчето — „Ра!“.
На входа на пещерата момчето седеше на слънце и гледаше как старецът се придвижва внимателно надолу по каменистата пътека и след това през пустинната долина към мястото, където племето бе разположило лагера си. Там беше стъкнат следобеден огън и той наблюдаваше стълбчето дим, което се издигаше по вятъра, разпръсваше се и изчезваше. Скоро в далечината се чуха роговете на ловците и децата на лагера побягнаха да посрещнат завръщащите се герои. Когато стигнаха до върха на последната дюна, той видя, че носят двойка газели, завързани за краката на два дълги кола, които мъжете носеха на рамо.