— Залегни, назад!
Ковалски успя да ги прикрие, преди третия самолет да стреля.
Засегнатият изтребител се носеше към пирамидата. Издигна се вертикално нагоре, за да избегне каменната стена, но се натъкна на стърчащия край на космическия кораб, кацнал отгоре. Самолетът се разхвърча на парчета, обгърнат от пламъци.
Докато падаше от пирамидата, момчетата бяха обзети от страшна радост. Те крещяха и стреляха по горящото кълбо, докато не изпразниха пушките си.
О’Нийл се втурна право към прекатурената маса и за-търси картата за достъп до механизма на бомбата сред частите, изпопадали по земята.
3:393:38
Откъм вратата се чу зареждане на пушка. Беше абсолютно незащитен, без шансове да се прикрие. В момента на изстрела О’Нийл повдигна сребърния поднос като щит. Огледалната повърхност отрази лъча на оръжието и го прати в посоката, откъдето бе дошъл. След това О’Нийл хвърли подноса като фризби по посоката на вратата. Анубис лесно се прикри зад ъгъла, но когато се показа за втори изстрел, го посрещна силният ритник на полковника, който се стовари точно в гърдите му.
Чакалът се сгромоляса по корем. Опита се да се изправи, но коленете на съперника му го притиснаха здраво към земята. След това усети, че някой яростно дърпа муцуната на шлема му настрани. О’Нийл се опитваше да му счупи врата, без да знае, че кварцовият шлем не позволява това.
Полковникът видя, че голямата пушка лежи наблизо и взе бързо решение. Без да отпуска Анубис, изрита оръжието в Голямата галерия. Първо щеше да обезвреди бомбата, а после да се заеме пак с противника си.
О’Нийл изчезна така внезапно, както беше атакувал. Анубис се изправи, намести врата си от удара и се обърна да види къде е врагът. О’Нийл беше отново в стаята на Звездната порта.
Преди да го последва, Анубис намести оръжието за ръкопашен бой, разположено в бронята на ръката. Четири остриета се показаха от китката до пръстите, следвайки естествената извивка на ръката. Както и шлема, остриетата бяха направени от прахообразен кварц, оформен в газова мембрана. Анубис насочи остриетата и влезе в стаята, където О’Нийл беше коленичил до бомбата.
И двамата се огледаха, когато чуха експлозията.
Ра търпеливо приканваше Даниел да се доближи до саркофага, като обещаваше да не нарани Шаури. Играта беше прекъсната от звука на разбиващия се в кораба-майка самолет.
Всички в стаята се стреснаха, но най-вече Ра. Той се свлече зад саркофага, заривайки глава в ръцете си за няколко секунди. Когато най-накрая престана, той погледна странно към Даниел, сякаш искаше състрадание и сякаш атаката на цитаделата му беше проблем, който трябваше да тревожи всеки.
След като Ра се отдръпна от саркофага, Даниел се завтече към другия край на стаята. Царят обаче не се интересуваше от него. Той не представляваше опасност и с него можеше да се заемат после.
Даниел видя златния човек да тича нагоре по стълбите и да се скрива във вратата зад трона си.
Той се възползва от ситуацията и отиде до саркофага, където Шаури вече започваше да се раздвижва. Машината я беше съживила, но не беше довършила процеса. Даниел я взе на ръце и покрай децата се отправи към тронната зала.
От прозореца Ра виждаше както останките от горящия самолет, така и малките фигури на празнуващите доброто попадение. Докато ги гледаше, разбра, че ще трябва да отдели повече време, за да прочисти този незначителен участък от империята си. Цялото население трябваше да се избие и на негово място да се засели друго. Той погледна към простиращата се пустиня и разбра защо толкова мрази това място. То твърде много му напомняше на родната му планета. Когато се убеди, че пилотите все още контролират положението, той се насочи към друга цел — унищожението на Даниел.
Ковалски и компания бяха останали без амуниции. Пилотите го знаеха. Те покръжиха малко над тях и ги предизвикваха да стрелят от земята. Единствената съпротива, която срещнаха, бяха гневните викове на момчетата.
Два от удаджетите, летящи в тандем, се снишиха над празната пустиня и леко кацнаха върху широкия пясъчен амфитеатър, обикалящ пирамидата. Минута по-късно вратите на удаджетите се отвориха и двама хороси с автоматични пулс-пушки в ръце се отправиха към обелиските.
О’Нийл чу стъпки зад себе си и разбра, че Анубис го е последвал в стаята, но продължи да работи. Като демонстрираше стоманени нерви или може би старата си самоубийствена безразсъдност, той тъкмо започваше да набира командата за анулиране на експлозията, когато видя смъртоносните остриета на Анубис да се спускат към него.
Те се забиха дълбоко, но не в тялото на полковника, а в Даниеловото издание на „Египтикус“ от 1931 година на сър А. И. Уолис Бъдж. Анубис погледна към разкъсаната книга — остриетата му бяха потънали в мъчително скучните й страници. О’Нийл не му даде време да се зачете. Силно изви ръката му зад гърба и когато костите се напрегнаха почти до счупване, прошепна в ухото му.