Силен взрив, идващ отгоре, накара тълпата да затаи дъх. Той бе последван от бученето на космически двигатели. Дългите стабилизиращи рамене се отделяха от пирамидата, докато мегалитните шлюзове се затваряха.
Ра бягаше.
Нагадците бяха спечелили. Когато бавно осъзнаха какво става, от гърлата им се изтръгна гръмовен вик, викът на неволните завоеватели. Неволни, защото не бяха очаквали победата. Бяха дошли да защитят пришълците и момчетата, които бяха станали герои за града.
По-сериозно погледнато, те дойдоха, защото можеха да дойдат. За пръв път в колективната им памет те имаха избор. Когато войниците на Ра дойдоха в града им да палят и убиват, никой не им се опълчи. Даже и най-силните, видели как погубват децата им, дори не си помислиха да отвърнат. После дойдоха пришълците и обърнаха всичко надолу с главата. С помощта на две от децата на Касуф, те бяха убили зловещия Хорос, а след това атакуваха Ра в собствения му храм. Ако чудесата преобръщат представите на хората за това какво е възможно, то идването на Данйър и войниците беше чудо. С разпространяването на вестите за техните подвизи из града се появи чувството, че всичко е възможно. Те се вдигнаха като един, за да отвърнат на Ра.
Превръзката от очите им беше паднала, покорството отстъпи пред чувството за справедливост.
Лицето на Даниел беше лилаво и пурпурно на цвят. Такива бяха и ръцете и раменете му, изобщо всички части от тялото, които бяха подложени на зловещата сила на кварца. Кръвта, която течеше от носа и ушите му, свидетелстваше за вътрешни кръвоизливи. Но всички признаци за живот бяха налице. Нараняванията изглеждаха по-зле, отколкото бяха всъщност. Смъртоносният камък не бе имал достатъчно време, за да достигне до критичния момент на втечняване на молекулите на Даниел отвътре. Щом се освободи от черната магия на медальона, пораженията спряха. Шумът от двигателите накара Даниел да отвори очи. Той се усмихна на Шаури, която тъкмо идваше в съзнание. И двамата изглеждаха ужасно. Тя също му се усмихна, щастлива, че все още са живи.
Изведнъж Даниел възвърна паметта си. Къде беше О’Нийл? Ами бомбата? Той съгледа О’Нийл да човърка всяко възможно копче по машината. Бомбата все още цъкаше.
00:41 00:40 00:39
Даниел скочи на крака и се затича панически към него, като залиташе, защото стаята започна да се тресе от излитането.
00:32 00:31 00:30
— Изключи я, той излита, спечелихме! — извика Даниел.
— Опитвам се, но е прецакана. Не иска да спре.
— Прецакана? От кого?
Такава беше голата истина, която им се искаше да е само шега.
— Военно разузнаване — обясни О’Нийл.
00:22 00:21 00:20
Двамата погледнаха вцепенено бомбата. После се изгледаха един друг и заговориха в един глас. Имаха една и съща идея.
Когато големият кораб се издигна над пирамидата, хилядната тълпа бе обзета от нестихваща радост. Те ревяха, скачаха и танцуваха обезумели, някои се хвърляха надолу с главата в пясъка, а други заплашително размахваха миньорските си кирки към кораба. Всички скачаха един върху друг и се прегръщаха в израз на огромната физическа радост, която изпитваха.
Единствено Скаара не можеше да се наслади на победата. Той разбираше, че са победили и колко важно беше това, но беше загубил приятеля си Набе.
През тълпата той забеляза до рампата да се валя една войнишка каска. Започна бързо да си пробива път през хората, преди някой от радостните нагадци да я е видял.
Искаше му се да я вземе за спомен.
Не бе изминал и няколко крачки, когато една обгоряла ръка се вкопчи в каската. Скаара се доближи още, за да види нахалника. Това, което видя, беше Набе — опушен и окървавен, но жив, напрегнал и последните си сили, за да се докопа до желаната каска. Скаара разбута хората наоколо, за да стигне до него. Грабна го в обятията си и го стисна със все сила.
— Видя ли ме, Скаара, аз летях?
Скаара се усмихна през сълзи от щастие.
— Видях те, Набе.
И другите пастирчета съзряха Набе и се втурнаха натам. Ковалски бързо провери състоянието му. Беше спец по първа помощ и внимателно прегледа ранения. Ферети гледаше доста обезпокоен.
— Не е толкова зле, колкото изглежда. Ще се оправи. Скаара и Набе погледнаха Ковалски, без да знаят какво им говори. Той знаеше, че ще го разберат по интонацията и повтори.
— Всичко ще е наред, малък здравеняко.
Опиянен от победата, Касуф почти беше забравил за Скаара, когато видя момчетата да се трупат около Набе. Той се спусна натам и видя, че малкият Набе е още сред живите. После се извърна към Скаара. В началото искаше да бъде сдържан с момчето, но изведнъж омекна. Сграбчи го в прегръдките си и го понесе във въздуха, сякаш все още беше малко дете.