Децата на Ра тичаха във всички посоки. Най-голямото момиче се завтече към баните, където се криеха по-малките. Събра ги и ги подкани да тичат към медальона. Последното от тях тъкмо скачаше върху диска, когато Ра влезе в залата и се подпря на трона. Туниката му беше увита около отрязаната ръка. Знаеше, че е късно да спре снопа светлина. Постепенно се овладя и се доближи до децата. В кехлибарените му очи напираха сълзи.
— Не можете да ме изоставите сега! — изкрещя той.
В гласа му прозвуча заповед и молба. Но вече беше късно.
Безмилостната стена от синя светлина вече се затваряше и поглъщаше децата, за да ги изпрати надолу по лъчите. На тяхно място в светлината се материализира бомбата. Това беше последното нещо, което Ра щеше да види. Червените цифри мигаха безмилостно и съобщаваха на Ра за собствената му гибел.
00:09 00:08 00:07
Когато разбра кой му е изпратил този дар, вече беше късно. Устните оголиха зъбите му и от устата му се изтръгна зловещ вой, подобен на адски вулкан.
00:02 00:01 Светлина и … всичко свърши.
Даниел, Шаури и О’Нийл се измъкнаха от пирамидата точно на време, за да видят как корабът на Ра се изгубва от поглед. Тълпата също зяпаше след кораба.
— Изчезна — каза Даниел.
Корабът вече беше на километри разстояние, ускоряващ все повече, когато броячът стигна нулата. Дори при това разстояние, ако не се отдалечаваше с огромна скорост, светлината от експлозията щеше да ослепи всички. Сега обаче те станаха свидетели на невероятно шоу с фойерверки. Не само поради атомната реакция, но и заради огромната температура, развита от кварца, останките от кораба изписваха невероятни криволици по небето.
— И няма да се върне вече — добави О’Нийл. Когато хората разбраха, че останалите герои бяха спасени, нов радостен вик заля тълпата.
Малко встрани до площадката за кацане стояха и децата-роби на Ра. Те изглеждаха и се чувстваха съвсем не на място сред грубите миньори. О’Нийл реши да даде знак никой да не закача децата, в случай, че ги сметне за символ на Ра. Той вдигна едно от най-малките в ръка, а в другата стисна пистолета си.
Касуф и хората му тъкмо се подготвяха за благодарствена молитва, когато Скаара съзря О’Нийл и се завтече към него. Ухилен до уши, той бавно повдигна ръка към челото си в много приличен военен поздрав.
Имаше нещо в този жест, което парна О’Нийл. Той гледаше безмълвно към момчето. Едно по едно, съвсем бавно, цялата група на момчетата премина покрай него, козирувайки.
Ковалски и Ферети бяха щастливи. Те обичаха тези деца, заради всичко, което бяха направили за тях. Те също се присъединиха към шествието и козируваха на полковника.
О’Нийл се развълнува. Знаеше, че всичко това е глупаво, но все пак то го развълнува. И тъй, той също вдигна ръка и отговори на поздрава на Скаара.
Шаури се обърна към Даниел, хвана ръката му и я вдигна във въздуха. Множеството отвърна с възклицания, всички вдигаха ръцете си в поздрав към този, който преди време смятаха за бог и от когото се бояха, а сега приемаха като обикновен човек и приятел.
Даниел се извърна към Шаури и я целуна. За пръв път в живота си Даниел почувства, че е обвързан, че чувства тези хора като свои и че е извървял целия този път заради тях.
Поздравите и виковете продължиха няколко минути, а после Шаури и Даниел бяха вдигнати на ръце и отнесени встрани от сцената.
Вдигнат нависоко, Даниел със смесени чувства забеляза любимия си смрадлив мастадж Малка хапка да се върти около една дюна, явно чакаща и тя да поздрави героя.
Щом Шаури видя мрачното изражение на лицето му при вида на най-нечистоплътното животно и на двете планети, тя нареди нещо на понеслите ги люде. Усмихнати, те занесоха Даниел точно под носа на чудовището. Точно преди топлият език на мастаджа да се пльосне върху лицето му, Даниел се обърна и погледна Шаури с поглед, който на всички езици означава:
— Ще ми платиш за това!
Епилог
„Донесе ми щастие“
Даниел държеше факла в едната си ръка и бележника си в другата. Под негово ръководство Ковалски въртеше тежкия пръстен на Старгейт, като поставяше точните съзвездия по местата им. Щом и последният символ застана на мястото със щракане, странната машина заработи сама. Даниел угаси факлата и двамата се присъединиха към останалите, които ги чакаха в залата с медальона. Тясната стая и просторната Голяма галерия, осветени от факли, бяха изпълнени с наблюдатели. Въпреки че го бяха виждали вече, Даниел, Ковалски и О’Нийл се суетяха в ъгъла като малки момчета, вмъкващи се в киносалон. Картината беше впечатляваща.