С треперещи ръце и пламнало от унижение лице Даниел зарея поглед над празната аудитория, преди да затвори внимателно папката си и да се наведе към микрофона.
— Има ли въпроси?
Докато седеше под дъжда и гледаше как мастилото на телефонната му сметка започва да се разтича, Даниел отново се замисли за възрастната жена в дъното на аудиторията. Как би искал да си поприказва с нея на чаша чай и после да я удуши. Беше се втурнала в залата точно когато ледът се беше пропукал, и му беше задала точно този въпрос, който той се мъчеше да избегне.
След известно време той се изправи и тръгна нагоре по стълбите към апартамента си, където се сблъска с поредната неприятна изненада. Предната врата стоеше широко отворена.
— Крадци — прошепна той.
При нормални обстоятелства щеше да избяга и да ги остави да вземат каквото си пожелаят, но не и днес. Мокър до кости, той се промъкна през вратата и намери чадъра, който беше подпрял там, за да не го забрави. Обикновено истински миролюбец, Даниел тръгна по коридора, готов за бой.
Като заобиколи внимателно зад ъгъла, той видя единия от тях да рови из бюрото му. Озовавайки се със скок в стаята, с готов за атака чадър, Даниел се изправи лице в лице със същата възрастна дама от конференцията. Тя вдигна поглед за момент, после продължи със заниманията си, прелиствайки безгрижно хартиите по неподреденото му бюро.
— Влезте — каза тя с лек акцент. Гласът й беше спокоен, професионален. — Чистачката ви трябва да си е взела една година отпуска — каза тя, без да се усмихва.
За втори път днес тази жена го объркваше до състояние на почти пълно онемяване. Когато си възвърна присъствието на духа, той отпусна мъртвата хватка около чадъра и формулира въпроса си.
— Ъъ… Има ли нещо… Какво, по дяволите, правите в моя апартамент?
— Е, това е едно наистина прекрасно произведение на изкуството — каза тя, взе изящната скулптура на египетска жена, която Даниел държеше над бюрото си. Мраморният бюст със следи от оригиналната боя разкриваше деликатното и много красиво лице на млада жена. — Четиринадесети век пр.н.е., предполагам, вероятно от областта около Едфу. — Тя огледа купената на втора и трета ръка мебелировка, преди да попита: — Как въобще успяхте да си го позволите?
— Моля ви, внимавайте с това — каза той нервно. Даниел не искаше да обсъжда как беше придобил това съкровище. Да, това беше единствената му скъпа собственост, но за него тя беше много по-ценна от всякаква сума, която би могла да му донесе в долари. Посетителката, усетила загрижеността му, я постави внимателно обратно върху специалната полица над затрупаното бюро.
Даниел най-накрая определи какъв бе акцентът й. Беше шведски, но толкова слаб, че предположи, че сигурно през по-голямата част от живота си е живяла в Щатите. Всичко в тази жена говореше за власт, привилегированост и пълна вяра в себе си. Единствено двусантиметровите стъкла на очилата, които уголемяваха очите й до размера на монети от половин долар, разваляха ефекта. Сега тя се взря през тях в Даниел.
— Дойдох да ви предложа работа.
— Работа ли — Умът му запрепуска бясно. — Каква работа?
Тя направи няколко крачки към една снимка с рамка на стената и отново смени темата.
— Това родителите ви ли са?
— Осиновителите.
— А, точно така. Истинските ви родители са загинали в онази самолетна катастрофа през… кога беше, седемдесет и трета?
— А, да, чакайте да помисля — Даниел започна грубо да имитира възрастната жена, — да, смятам, че беше седемдесет и трета. Прекрасна година за ужасна смърт, не мислите ли?
Жената усети, че е направила болезнена грешка и се извини, но Даниел не я остави да се измъкне толкова лесно.
— Ама не, наистина, ако ще ви е забавно, хайде да си побъбрим за начина, по който починаха родителите ми.
Когато свърши, Даниел мина покрай нея и влезе в малката кухня да си вземе нещо за пиене. Той прикова поглед в пустошта, царяща в хладилника, докато жената не продължи.
— Името ми е Катрин Лангфърд. И бих искала да поработите върху едни много ранни йероглифи.
— Откога армията се интересува от йероглифи?
Катрин млъкна и се престори на смутена.
— Армията ли? Какво ви кара да мислите, че това има нещо общо с армията?
Даниел правеше предположение. Реши, че трябва да е извадила някаква значка или удостоверение за самоличност, за да накара подозрителния хазяин Владимир да отвори апартамента. А онзи шофьор отсреща на улицата беше подстриган като военен, нещо необичайно за улиците на Холивуд. Начинът, по който тя заобиколи въпроса, му даде отговора.