Докато прекосяваха дневната, те минаха покрай полица с внимателно подредени снимки, всяка в рамка. По-младият офицер взе една от тях: десетина души на парти около басейн в някакъв заден двор, които кривяха лица срещу обектива. Яркият контраст между изблика на жизненост на снимката и липсата й в стаята беше призрачен. Военният внимателно остави снимката обратно и продължи.
В края на коридора двамата мъже стигнаха до отворена врата, водеща към още една подредена стая. Тя принадлежеше на тийнейджър, ако се съдеше по спортните награди и големия плакат на стената. Тук офицерите откриха това, което търсеха. На едно кресло седеше бос, гол до кръста, небръснат мъж, обут с джинси и гледаше през прозореца към собствения си заден двор. Мръсната му коса стигаше до яката. Преди няколко секунди той държеше пистолет, премяташе го из ръцете си, упражняваше се да го насочва към главата си и му се щеше да можеше да натисне спусъка. В мига, в който чу гласовете в хола обаче, той се беше навел и бе пъхнал пистолета в горното чекмедже на бюрото.
Докато влизаше в стаята, по-младият офицер не се сдържа и се подсмихна — по целия път от базата дотук партньорът му беше разказал поне десетина истории за това колко страхотен и сръчен е бил О’Нийл преди да стане онази неприятност, ама пък това. Този дългокос размъкнат тип с плувнали във влага очи, все едно прекалява с наркотици. Какво ли секретно военно комюнике можеше въобще да бъде изпратено на този мъж, който приличаше на порутена стара сграда?
Офицерът с папката пристъпи напред.
— Извинете ни, полковник О’Нийл. Ние сме от канцеларията на генерал Уест.
След дълга пауза мъжът на стола извъртя глава и ги изгледа. Очите му бяха толкова безжизнени, че той като че ли не разбираше кой е влязъл в стаята.
По-възрастният офицер реши, че е най-добре да повтори казаното.
— Генерал Уест ни праща тук, сър. С бавен, празен жест той им посочи да седнат и да кажат за какво става дума.
Сара излезе в коридора и забеляза, че не са затворили вратата. Тя си пое дълбоко дъх и отиде до килера в коридора, като се преструваше, че търси нещо. Чу гласа на съпруга си.
— … на толкова години, следователно дори не знаете със сигурност дали тази заплаха все още съществува.
— Както ви казах, сър, всичко, което знаем, е включено в този доклад.
О’Нийл започваше все повече да се дразни от тези двамата. Те бяха от същата служба, която на времето го беше свалила от длъжност.
— Не ви ли притеснява вече това, че съм „нестабилен“? Не сте ли чели документите за отстраняването ми?
По-възрастният се поколеба за миг, преди да реши да свали картите си на масата. Той се наведе напред, за да подчертае колко е сериозен. Не беше сигурен как щеше да реагира О’Нийл на онова, което се канеше да каже.
— Не мисля, че разбирате, сър. Не искаме да влезете в този проект въпреки състоянието си. Искаме ви заради него.
Това накара О’Нийл да се вцепени. Не можеше да повярва, че имаха тази невероятна наглост да влязат в дома му, при положение, че знаеха в какво състояние е, а след това да го уведомят, почти между другото, че искат да се възползват от слабостта му. Беше поразен.
Той погледна към вратата и видя, че Сара стои там и се опитва да се прави, че не слуша. Обаче слушаше и изведнъж много я бе дострашало. Тя извърна глава само толкова, че да срещне погледа на съпруга си. Но в мига, в който го направи, по-младият офицер скочи на крака и затвори вратата с рязко щракване.
Щом остана сама в коридора, всичко се стовари върху нея с пълна сила. Беше сигурна, че двамата мъже са дошли да предложат на Джек някоя самоубийствена мисия. Колкото по-опасна бе мисията, знаеше тя, толкова по-голяма бе вероятността той да я приеме. И заради умението му да организира „нещастни случаи“, тя никога нямаше да го види отново. Започна да си представя последната ужасяваща глава от брака им: как стои вкъщи и чака телефонът да звънне, за да може някой младши офицер с успокоителен глас да й каже, че Джек е убит.
Тя затвори килера, после се върна в хола, спирайки се да изправи снимката на полицата. Седна на дивана и спокойно огледа стаята, като за пръв път си позволи да се замисли дали няма да е по-добре той да замине. Знаеше, че той иска точно това. Можеше да окаже голяма съпротива, за да го спаси, но, може би беше време да признае поражението си и да го пусне. В гърдите й се надигна познатата тъпа болка, сигналът, който й пращаше разбитото й сърце…
След десет минути Сара надзърна зад пердето на кухнята, докато офицерите се връщаха към колата си без папката, която ги видя да донасят. Когато потеглиха, тя отиде в задната част на къщата, където чу, че душът тече.