Тя отвори вратата на спалнята и видя нещо, което почти мигновено я накара да се просълзи. Отгоре на завивките беше просната прилежно изгладената униформа на мъжа й. До нея беше сложена черната папка, която мъжете бяха донесли.
5
Дешифрирането в Крийк маунтин
Докато взимаше завой след завой по лъкатушещото двулентово шосе дълбоко в Скалистите планини в Колорадо, Даниел, който никога не се беше отличавал с добро шофиране, смяташе за нужно да поглежда в пътната карта всеки път, когато тръгваше да завива. И като капак на всички опасности кихаше непрекъснато. Зад дясното му рамо задната седалка беше обсипана с влажни носни кърпички.
И най-сетне, след цели четири дни на път, който трябваше да отнеме 36 часа, той видя знака.
„Крийк Маунтин, Охраняема зона на правителството на САЩ“.
Той отклони от шосето гълтащата бензин и изпускаща пара кола — черен Додж Чарджър модел 68 с касета на най-големите хитове на Елвис, пъхната постоянно в 8-пистовия касетофон, и пое по стръмния, ограден от дървета път към входа. Когато видя войниците при портала, изпита такова облекчение, че наду клаксона и им помаха.
Като спря на портала, той се сблъска с двама не особено весели морски пехотинци с ръце на кобурите. Единият от тях излезе от будката и се приближи до колата.
— Аз съм Даниел Джексън — каза той, все едно че мъжете на входа трябваше да го очакват. — Мислех си, че няма да успея да стигна дотук.
— Документите ви?
Даниел светкавично се пресегна и сграбчи нещо от седалката и преди пехотинците да успеят да извадят оръжието си, той кихна в него и го метна над рамото си. После подаде купчината документи, дадени му от Катрин, на пазача, който внимателно ги прегледа. Даниел кихна отново.
— Доста сте настинал, доктор Джексън — отбеляза войникът, оглеждайки засипаната с боклуци вътрешност на колата.
— Ъ-хъ. Алергии — обясни му Даниел. — Винаги става така, когато пътувам.
Когато вдигнаха бариерата и му махнаха да минава, Даниел прилъга Доджа да изкачи един последен хълм и излезе на разчистения участък сред гората, където се надяваше да открие всички бараки от гофрирана ламарина, джипове и тежката артилерия, които свързваше с думите „военна база“. Наместо това, откри над двадесет цивилни автомобила, паркирани близо до входа на голяма пещера, изсечена в планинския склон. Единственият признак, че това наистина е военно съоръжение, беше групата морски пехотинци, които правеха упражнения на разчистения участък зад боровете. Даниел намери място за паркиране и изключи мотора, който продължи да пухти, докато той слизаше от колата и отваряше багажника. Най-накрая изтрещя шумно и замря.
Високият войник, който ръководеше упражненията, дотича зад Даниел, докато той се мъчеше да извади огромната си торба с книги от багажника.
— Даниел Джексън? — попита плувналият в пот войник. Но преди изнуреният от път археолог да успее да отговори, мускулестият войник вече го беше сграбчил за ръката и радостно я разтърсваше.
— Аз съм Ковалски. Подполковник Адам Ковалски. Къде се губите? Доктор Лангфърд помисли, че сте променили решението си.
— Реших да дойда с кола. Отне ми повече време, отколкото бях очаквал. — Мъжът беше висок метър деветдесет и пет, беше плувнал в пот и прекалената му дружелюбност не бе по вкуса на Даниел. — Значи това е военна база?
— Не съм упълномощен да разисквам това — изрецитира войникът стандартния отговор от учебника. Даниел не можа да сдържи усмивката си.
— Не, сериозно. Това да не е нещо като лагер за военни учени, резервоар за мозъци или нещо такова?
— Не знам каква степен на допуск до секретни документи имате, сър, и докато не разбера, не мога да обсъждам този въпрос.
Даниел хвърли на войника един поглед в смисъл „както и да е“, след което отново се зае със задачата по изваждането на книгите си от багажника, сега вече с допълнителния проблем от това, че някой го гледа.
— Да ви помогна ли? — Ковалски пристъпи напред. Даниел се опита да го предупреди:
— Внимателно. Това са книги и наистина са…
Ковалски повдигна торбата с една ръка и тресна багажника с другата.
— … тежки.
Даниел, който не беше някакъв слабак, донякъде се разтревожи от лекотата, с която Ковалски успя да повдигне книжния товар. Той тръгна след войника към входа на пещерата, като си мислеше, че той може би е един от най-силните хора на света.
Минаха през две огромни бетонни врати и влязоха в мрачен, приличен на пещера коридор. Когато очите му привикнаха към светлината, Даниел видя, че се намират в голяма зала с излъскан бетонен под. За негово учудване единствените две неща в залата бяха малка сива барака от гофрирана ламарина и будката на пазача до нея. Ковалски даде знак на пазача, без да забавя ход, и вратите на малката барака автоматично се отвориха. Даниел го последва в малката постройка.