— Всички наричаме това място телефонната будка — обясни Ковалски — като в „Действай сръчно.“
Даниел нямаше представа какво означава това, дори когато стаята около тях се разтресе и започна да слиза надолу. Малката стаичка всъщност беше асансьор, и то такъв, който се спускаше с много голяма бързина. На Даниел му се стори, че между етажите има доста разстояние. Той гледаше отминаващите цифри: 5, 6, 7… Ковалски, явно свикнал с това, подаде на госта дъвка.
— Изравнява налягането в ушите.
Даниел взе дъвката и нервно я задъвка. 13, 14, 15…
— Ъъ, за кой точно етаж сме ние?
Ковалски отвърна с каменно изражение:
— Това е секретна информация, сър.
Този път Даниел разбра, че е шега, но не смяташе, че е смешна. 21, 22, 23… Даниел отвори уста да каже още нещо, но асансьорът спря пред номер 28. Вратите се отвориха към коридор, стерилен като в болница. Даниел последва подполковника през бръмченето на неонови лампи, покрай затворени врати на канцеларии и зад няколко ъгъла, все по-дълбоко в подземния антисептичен лабиринт, докато Ковалски не спря внезапно и почука на една от вратите.
— Доктор Майерс? Тук ли сте, сър?
Вратата рязко се отвори и отвътре надникна лъскавата глава на мъж на средна възраст с изпъкнали очи. Той примига срещу Даниел зад бифокалните си стъкла, преди да каже:
— Вие трябва да сте новият.
Той излезе в коридора с изражението на човек, страдащ от лошо храносмилане.
— Джексън, нали? Аз съм доктор Фред Майерс, доктор по филология от университета в Харвард.
Надутият му начин на изразяване бързо му осигури неприязънта на Даниел, който от самото начало започна да се дразни. Разбира се, Даниел беше чувал за него — да си професор в университет като Харвард означаваше да си член на влиятелни консултативни съвети, да ти публикуват статиите в най-уважаваните списания и да се ползваш от всички привилегии, които ти осигурява членството в академичната върхушка. От друга страна обаче на Даниел въобще не му пукаше за Майерс. Той бе един от онези елитни професори от Кулата от слонова кост, които от години не бяха показвали и грам оригинална мисъл. От друга страна знаеше, че без тяхната помощ никога нямаше да получи стипендията и помощния персонал, за да напредне в собствената си кариера. И освен това, въпреки че никога нямаше да си го признае, той жадуваше да получи одобрението му.
— Къде, по дяволите, съм попаднал? — почуди се Даниел на глас.
— В един скапан силоз за ядрени ракети — прозвуча носов женски глас зад тях.
— Доктор Шор — Ковалски се извъртя на пети — докато доктор Джексън не получи допуск до секретна информация, не сме…
— О, я си затваряй устата, Ковалски, свръхразвит тестис такъв — изрепчи му се грубо тя, като по някакъв начин успя да накара забележката си да звучи като флиртуване. От канцеларията в другия край на коридора излизаше жена на около 40 години. Ниска, набита и агресивно секси, тя беше типът жена, която човек най-малко очаква да открие на работа в подземен военен бункер. Като се запъти право към Даниел, тя обясни с провлачен тексаски говор.
— Не се притеснявай, миличък. Това място е напълно преустроено, но по принцип все още е военно съоръжение, тъй че тези тикви се държат така, сякаш мястото е тяхно.
Даниел се усмихна. Знаеше, че тази жена му харесва.
— Както и да е. Здрасти. Аз съм Барбара Шор, показният астрофизик на екипа.
Сенките на очите й бяха в тон с тъмно синия цвят на костюма й и от това приличаше на жена, която човек може да срещне по-скоро в зала за боулинг. Те се ръкуваха и размениха няколко приказки в продължение на около една минута, преди тя да се обърне към Ковалски.
— Подполковник, хайде да заведем този приятен мъж в новия му кабинет и бъдете мил с него, или можете да забравите масажа, който ви обещах. — Въпреки змийския й тон беше очевидно, че харесва високия военен.
Ковалски сдържа усмивката си, обърна се и поведе групата надолу по коридора към една врата, означена 28–42. Той бутна вратата и заяви:
— Ето тук ще работите.
Даниел не можеше да повярва на очите си. „Кабинетът“ му беше с размерите на малка складова база. Стените, високи над шест метра, бяха покрити с големи отпечатъци с въглен и фотографски увеличения на йероглифи. На дългата работна маса беше сложено и включено голямо количество компютърно оборудване. На две по-малки маси имаше разнообразни артефакти, а полицата за книги бе претъпкана с всички възможни изследвания върху тълкуването на йероглифите (включително и фотокопия на всичко, което Даниел беше публикувал по въпроса). Имаше преносим касетофон, кафе-машина и малък хладилник. Но вниманието на Даниел бе привлечено и задържано най-вече от стената право срещу работната маса. На стената беше закрепено нещо кръгло и огромно, от пода до тавана, и беше покрито с чаршаф с големината на парашут. Даниел реши, че това трябва да е каменната плоча, покривният камък, който Катрин му беше показала на снимките. Той издърпа чаршафа на земята и разкри странното съкровище, открито в Гиза преди толкова години.