— Добре де — Даниел искаше да задържи превъзходството, което беше получил. — Би ли ми казал някой защо армията държи на работа един астрофизик и един археолог в ядрен силоз за изучаването на египетски таблици, които са на пет хиляди години?
— Според рапорта, който имам са на десет хиляди. На вратата стоеше мирно един безукорен войн. Полковник Джек О’Нийл. Гладко обръснат, с висока военна пострижка, той бе човек, претърпял пълна и коренна промяна. Изразът в очите му вече издаваше не човек, преследван от духове, а самоувереност и власт.
Ковалски, забелязал нашивките със сребърни орли на униформата на О’Нийл, рязко застана мирно:
— Сър!
— Свободно.
О’Нийл отвори черната си папка, извади някакъв документ и го подаде на Ковалски да го разгледа. В този мъж нямаше нищо необичайно на вид, но независимо от това той стряскаше. Излъчването му бе коренно противоположно на това на учените в стаята. В същото време той изглеждаше напълно спокоен, свит на кълбо и готов за атака. Настроението в кабинета, още преди Ковалски да върне документа, бе станало мрачно, сякаш са открили гърмяща змия по време на търсенето на великденски яйца.
— Катрин Лангфърд, името ми е О’Нийл. Полковник Джек О’Нийл от канцеларията на генерал Уест. Аз поемам нещата от този момент нататък. — Катрин, в недоумение как да разбира това, се обърна към Ковалски, който вдигна поглед от документа, по-изумен от другите, и кимна.
Даниел не беше чул нищо след думите „десет хиляди години.“ Когато Катрин и останалите започнаха да засипват О’Нийл с въпроси, той изведнъж ги прекъсна.
— Чакайте малко. Десет хиляди години ли? Съжалявам, но това е невъзможно. Та египетската цивилизация въобще не е съществувала преди.
— Всъщност — доктор Майерс видя възможност да разкаже на Даниел нещо, което той не знаеше, — звуковите и радиокарбонните тестове C-14 са решаващи. — Майерс посочи масите, на които се намираха „случайните находки“ от експедицията на Лангфърд — колекция фрагменти от сечива и парчета керамика. — Тези артефакти от свързани и застъпващи се пластове според тестовете принадлежат към същата епоха. Освен това — сега започваше да става направо надменен — те очевидно са епипалеолитни и неолитни. Вероятно са сродни с натуфийските в Палестина, следователно са поне толкова стари.
Даниел, който се опитваше да изцеди повече информация от тях, опита един друг подход.
— Това са покривни камъни. Под тях би трябвало да има гробница.
— Нещо, много по-интересно от купчина кокали, миличък — започна да обяснява Шор, но бе прекъсната от О’Нийл, който пристъпи между тях.
— Извинете, доктор Шор, но това е секретна информация.
— О, стига, полковник — измърка астрофизичката, — той е част от екипа.
О’Нийл я погледна като петел зърно. Когато видя, че с флиртуване до никъде няма да стигне, тя се обърна към шефа си:
— Катрин, какво, по дяволите, става тук?
Катрин направи знак на всички да запазят спокойствие. През дългите години, в които се беше занимавала с този проект, беше издържала на толкова много бури и претърпяла толкова големи неуспехи, че знаеше как да се справи и с това с лекота. Освен всичко се бе научила чрез компромиси да постига точно това, което иска. И в същото време не й се нравеше О’Нийл и начинът, по който генерал Уест го беше изпратил тук, без предупреждение. Предполагаше, че има нещо общо с пристигането на Даниел.
— От този момент нареждам — съобщи О’Нийл — никаква информация да не се подава на невоенен персонал без моето писмено разрешение.
Даниел, който представляваше пълното олицетворение на невоенен персонал, попита полковника дали не се шегува.
— Току-що изминах с кола целия път от Лос Анджелис дотук. Какво точно искате да правя тук? О’Нийл отговори с глас като бръснач:
— Вие сте преводач, така че превеждайте. После се обърна към Ковалски:
— Подполковник, искам цялата информация, която не се отнася директно до тези таблици, да бъде изнесена от това работно място и незабавно да се занесе в канцеларията ми. До извършването на това вие сте единственият упълномощен да остане в тази стая.
При това той се обърна и тръгна да излиза от стаята. Не съвсем наясно, Ковалски извика след него:
— Вашата канцелария ли, сър?
О’Нийл, който вече беше на вратата, му хвърли един поглед през рамо.
— Ще ми трябва и канцелария.
— Тъй вярно, сър!
Преди той да се отдалечи на разстояние, откъдето да не ги чува, Шор извика: