— Кой беше този маскираният?
Каза го достатъчно силно, за да може О’Нийл да я чуе.
Катрин вече беше в движение. Тя се спусна през вратата след О’Нийл. Ковалски и останалите от научния екип останаха да се гледат в недоумение. Той се надяваше, че ще се съобразят със заповедите, защото не беше в настроение да ги налага насила.
На Даниел все още му се щеше да повярва, че нещо не е разбрал.
— Не може сериозно да искате да ограничите достъпа ми до информация, момчета — каза той на Ковалски. — За да имам възможност да разгадая написаното на този камък, ще ми трябва информация. Иначе какво, по дяволите, правя тук въобще?
На Ковалски положението не му харесваше повече, отколкото на Даниел. Какво още можеше да добави? Всички бяха чули заповедите, които беше получил с такава категоричност. Вътрешно той се разкъсваше. Уест му бе отнел командването на проекта след почти три години, тъкмо когато наближаваха крайната цел. Сол в раната прибавяше и фактът, че заместникът му беше този странен тип О’Нийл, който според документите беше възстановен на служба, за да поеме работата.
— Квартирата ви е ей-там, точно от другата страна на коридора. Ако се нуждаете от нещо, незабавно ме уведомете.
— Не чухте ли какво ви попитах току-що? — Даниел беше пред избухване. Животът му си беше достатъчно голяма каша и без тези своеволни военни глупости. — Как очаквате да разчета това нещо без никаква информация?
Ковалски не обичаше да му се крещи. Той беше от онези хора, които се държат с теб така, както и ти с тях. А това не беше подходящ момент да му се пили на главата.
— Имам заповеди — каза той без всякаква интонация. После посочи вратата, а изражението на лицето му подтикваше Даниел и останалите да я използват.
Даниел не можеше да повярва на ушите си.
— Винаги ли изпълнявате заповедите? Винаги?
— Реално погледнато, да.
— Полковник, може ли за момент — в коридора Катрин настигна О’Нийл — Мисля, че ми дължите някакво обяснение. Лично бях уверена от генерал Уест, че ще имам пълна автономност.
— Плановете се променят — сви рамене той.
— Очевидно — каза търпеливо Катрин, — но смятам, че е редно да се доуточните.
О’Нийл се опита да се измъкне с хитрост:
— Както разбрах, хората в щаба смятат, че нещата тук доста са се поразхлабили. А сте довели и още един цивилен.
— Полковник О’Нийл — по тона й личеше, че не се е хванала на въдицата, — Джексън беше одобрен. О’Нийл не искаше да лъже, затова замълча. Катрин усети това и зададе въпроса право в целта:
— Това няма нищо общо с него, нали? За какво е всичко това? Защо ви вкараха и вас?
Полковникът обмисляше всички отговори, които можеше да й даде. След като беше прочел досието на Даниел, Уест реши, че това е най-успешният им удар и сметна, че е време да вкара тежката си артилерия. Нещо у Катрин накара О’Нийл да се реши да й каже истината.
— Тук съм в случай, че успеете.
6
„Бинго!“
Хванал с две ръце голямата табла с гореща столска храна, Ковалски се пресегна и завъртя топката на вратата с крак. Направи няколко опита, преди да я отвори. Вътре в стаята с пълна сила гърмеше египетската опера на Верди „Аида“. Без да разсипе и капка, той влезе в стаята на заден ход. Но когато вратата се затвори, разбра, че го е загазил.
Лампата беше загасена и в стаята цареше пълен мрак. През последните дванадесет дни Даниел беше успял да направи просторния си кабинет също толкова разхвърлян и мръсен, колкото беше и апартаментът му в Ел. Ей. Колкото повече се обезсърчаваше, задето не можеше да преведе външния кръг с йероглифи, толкова по-зле ставаше в стаята. Съсредоточен върху въпроса как да не изпусне горещата храна, Ковалски беше достатъчно разумен да не тръгва да се препъва из хаоса.
— Джексън! Ей, Джексън, вечеря! Запали лампата бе, братче!
Музиката спря в средата на кресчендото. След миг лампата светна. Пред стената, на която беше закрепен покривният камък, пехотинците от персонала бяха издигнали за Даниел скеле от две нива на колелца, за да може лице в лице да изучава чудовището отблизо. На горната дъска на скелето се виждаше единствено ръката на Даниел, стискаща дистанционното.
— Добро утро, подполковник — разнесе се гласът му.
— Вече е почти осем вечерта — изпъшка Ковалски. През последните няколко дни беше започнал да възприема Даниел като истински трън в задника. С немалко отвращение той попита: — Защо не изчистите малко тук?
— Тази информация е засекретена.
— Ох, стига, професоре — Ковалски замете с крак камара пликчета от чипс и обвивки от шоколадови десерти, за да направи място за таблата. Съобщи на Даниел, че отива в града и го попита дали има нужда от нещо.