Даниел се превъртя по корем и провеси крака от скелето:
— Да. Можете ли да ми вземете един пункт за справка. И ако може малко контекст. Не, сериозно, Ковалски, оставете ме само десет минути насаме с проклетия портиер. Сигурен съм, че той знае повече за онова, което се е намирало под този покривен камък, отколкото аз.
Ковалски въздъхна все едно казваше „хайде, пак се почна.“
— Това може и да е така — каза той, знаейки, че наистина е, — но персоналът на портала има допуск.
— Вижте, подполковник — тонът на Даниел стана неприятен, — вие искате да ви разгадая този ребус. Искате да Дешифрирам текста на този камък, който никой друг не е Успял да разчете. Но не желаете да ми дадете информация, за да си свърша работата.
— Имате ли проблеми с храната тук? — попита Ковалски, като вдигна недокоснатия обяд на Даниел и го подуши.
— Какво ще кажете за това — на Даниел му дойде поредната блестяща идея. — Какво ще стане, ако някой анонимно ми пъхне под вратата нерегистрирано копие от доклада? Никога няма да разберат кой го е направил. Няма дори да разберат, че го имам! Просто ще разгадая това нещо тук и можем да си отидем вкъщи щастливи и доволни.
— Джексън, направете ми тази голяма услуга и ме оставете на мира. Знаете, че съм подвластен на най-строги заповеди.
Даниел примигна. Опитите му да направи и най-малък пробив в бронираната пластинка, която Ковалски сигурно си беше имплантирал на челото, отново се проваляха. За него умът на военния беше също такава неразгадаема загадка като външния кръг йероглифи. И двете неща му идваха в повече.
Той се изправи, и седна на скелето.
— Тогава не изпълнявайте заповедите!
Да не изпълнява заповедите ли? Ако Даниел беше войник, Ковалски вече щеше да му е наредил да тръгне към затвора за 30 дни арест. Но той беше цивилен и Ковалски трябваше да го преглътне. Онова, което най-вече го дразнеше у Даниел, не беше военен въпрос, а нещо човешко. В ума си Ковалски беше наясно, че тях двамата не само ги деляха светлинни години, но и че работеха при трудни условия. Като осъзна това, той направи опит да се държи по начин, който отчиташе и уважаваше различията им. Но Даниел, който не можеше да се контролира толкова и бе по-малко зрял, се държеше все по-надменно и снизходително с Ковалски, колкото повече се вкисваше от това, че не можеше да разчете йероглифите. Ковалски, който беше наясно със способностите си, знаеше, че не е мозъчен хирург. Но не беше и идиот и не обичаше да се държат с него като с такъв.
Високият войник поклати глава с отвращение: „Сигурно е трудно винаги да си най-големият умник в стаята“.
После, като задигна пържените картофи от таблата на Даниел, се отправи към вратата.
В мига, в който вратата се затвори, Даниел тръгна да слиза от скелето. Беше решил, че тази нощ е настъпил часът. Нямаше да ги остави да го заключат в една стая с най-модерните изобретения за дешифриране и най-интересният археологически проблем на неговото поколение, а после да му откажат решаващата информация, от която се нуждаеше, за да го разреши. Той грабна празната кана за кафе и тръгна надолу по коридора. Нощният пазач Хигинс вдигна поглед от бюрото си към Даниел.
— Какво става, докторе?
— Как я караш, Хигинс? — Даниел се престори, че се прозява и се затътри покрай пазача — към водните запаси. Но щом зави зад ъгъла, Даниел се затича. Стигна бегом до канцеларията на полковник О’Нийл в другия край на коридора. От джоба на изпомачканата си синя престилка той извади една нокторезачка и се захвана с електронното устройство на вратата на О’Нийл. След като оголи жиците, той извади пилата за нокти и я сложи напреко на механизма за включване. Приспособлението даде на късо и изгърмя с лек електрически пукот. Сърцето му думкаше като тъпан. Даниел хвана дръжката, отвори вратата и влезе. Ето, сега вече го беше направил. Унищожаване на правителствено имущество. Сега нямаше връщане назад. Той затвори вратата след себе си.
Канцеларията беше горе-долу толкова уютна, колкото кабинетът на заместник-директора в гимназията на Даниел. Зад утилитарното метално бюро имаше нетапициран метален стол. На бюрото компютърът на О’Нийл беше оставен на програма за запазване на екрана и произвеждаше психидилични образи. Даниел отвори високите секретери в ъгъла, но с изключение на няколко телефонни указателя за местността, те бяха напълно празни. До секретерите в стената беше вграден тежък сейф с височина от около метър. Нокторезачката на Даниел не беше от същата класа, затова той се премести до бюрото и седна. Бързото претърсване не му донесе почти нищо. Имаше спретнато подредени канцеларски материали, снимка на О’Нийл с жена му и сина му в нечуплива рамка и библия в най-долното чекмедже, която вероятно си вървеше с бюрото. Дали О’Нийл не беше предвидил взлома на Даниел и систематично бе отстранил всички улики от кабинета? Или просто и със себе си се чувстваше толкова неловко и не на място, колкото и с останалите? Като последна надежда Даниел удари по шпацията на компютъра и извика основното меню. Той изписа думата „питане“ и компютърът му даде списък с опции. Слезе на персонал и накара машината да намери О’Нийл, Джек полковник.