Онемял, изумен, зашеметен, Даниел се обърна за обяснение към Катрин.
Възрастната жена помръдна вежди и каза:
— Започва да става вълнуващо, нали?
— Какво се случва сега? — Даниел забеляза, че техниците все още не се отлепват от мониторите.
— Чакаме да видим дали сондата може да изпрати данни обратно през портата — обясни му Майерс.
Изчакаха една минута, но не се случи нищо. Даниел прошепна на Катрин.
Вие колко време сте се занимавали с това?
— Баща ми го откри при Гиза, когато бях дете. Но египетското правителство го отстъпи чак през седемдесет и четвърта. После трябваше да го вземем от англичаните, а после ни отне векове да получим финансирането.
— От Пентагона ли? — Даниел не скри отвращението си.
Това попадна на болното място. Катрин се озъби.
— Занимавам се с този проект от деветгодишна възраст. Отне ми повече от петдесет години да намеря парите — без тях целият проект щеше да бъде зачеркнат. Вие какво щяхте да направите?
Точно тогава доктор Шор извика:
— Нещо постъпва!
Сега беше ред на техниците да нададат вик. Всички погледи се обърнаха към доктор Шор, която наблюдаваше постъпващите през портата данни. След няколко секунди сигналът започна да замира.
— Губим го. Стигнахме 30 процента. 5 процента.
Когато доктор Шор обяви, че сигналът е замрял, вътрешният пръстен на Старгейт се завъртя от само себе си и се затвори.
Катрин се присъедини към повечето от останалите техници, струпани около работното място на доктор Шор. Даниел се наведе към Стори и го попита какво става.
— Сондата — обясни му той — ни изпращаше данни, но всичко е дигитално кодирано и компресирано. Ще им отнеме няколко минути да го декомпресират, да декодират предадената информация и да видят дали има нещо, дето да си струва.
Докато групата техници, водени от доктор Майерс, се тълпеше около редица компютри в дъното, въздухът в стаята толкова се сгъсти от очакване, че общото кръвно налягане на присъстващите се покачваше главоломно.
След няколко секунди доктор Майерс обяви:
— Готово!
Сега стаята обезумя. Всички започнаха да се поздравяват и да размахват победоносно ръце във въздуха. Целият състав от учени започна да се прегръща — разполагаха с изключително важни, подробни данни за едно място в най-отдалечения край на вселената. След месеци бъхтене в тези далечни подземни тунели вече започваше наистина вълнуващата — от научна гледна точка — част. Напълно непознати хора се пляскаха по ръцете като волейболисти. Майерс се приближи към Даниел и във възбудата си понечи да го прегърне, но в последния момент се ограничи с ръкостискане.
— Поздравления, сериозно. Свършихте изумителна работа.
А миг по-късно доктор Шор залепи на бузата му пет-шест целувки с думите:
— Ти си направо гений, без майтап. Даниел се усмихна и благодари за комплиментите. Не можеше да си спомни някога да е виждал група университетски учени обзети от такава радост. Докато празненството продължаваше, той намери Катрин и я дръпна встрани.
— Смятате да преминете през това нещо, нали?
— Да, точно затова е цялата тази работа. Докато произнасяше тези думи, в кабината влязоха група войници и заеха места около главния компютър. Двама от войниците, очевидно запознати със стаята, започнаха да обикалят, да вадят портативни твърди дискове и да събират бележници. Иззеха цялата информация, току-що получена от Палс.
Отначало много от празнуващите не забелязаха какво става, а тези, които обърнаха внимание, нямаха никаква представа какво правят мъжете. Но държанието на войниците даде ясно да се разбере, че не са изпратени да отварят бутилки с шампанско. Доктор Майерс отиде при тях и ги попита право в лицето:
— Какво става тук? Какво означава всичко това?
Точно тогава вътрешният телефон отново иззвъня и докато импровизираната веселба се превръщаше в серия яростни спорове, Катрин се втурна да го вдигне. След миг тя изкрещя с цяло гърло:
— Тишина!
След това се върна към разговора си с генерал Уест с цялото нетърпение на шестнайсетгодишно момиче, разговарящо с кавалера си за бала накрая на годината. За двадесет секунди тя произнесе „разбирам“ поне десет пъти, като с всеки следващ път изражението й ставаше все по-мрачно. Сега всички утихнаха загрижено. Тя затвори телефона и се обърна към стаята.
— Генералът казва, че е много доволен и че трябва да се гордеем с работата, която сме свършили тук. Каза още, че всички сме уволнени. Те поемат нещата оттук нататък.