— Тези символи… те са различни.
— Заради това исках да го видите — каза генералът. Лейтенант Андерман се намеси с обяснения.
— Според тези данни атмосферните условия са идентични. Атмосферно налягане, температура и най-важното, кислород.
Уест отиде и застана пред екрана. Обърна се директно към Даниел.
— Планираме кратка разузнавателна мисия. Нищо специално. Обследвате района в периметър от четвърт километър, събирате колкото се може повече информация и я докарвате тук.
Андерман допълни:
— Щом стигнете от другата страна, ще трябва да дешифрирате знаците на онази порта и по същество да ги препратите обратно. Като с факс апарат.
— И точно тук е цялата работа. — Уест приклекна и погледна Даниел право в очите. — Няма да изпратя хората си там, ако не съм сигурен, че мога да ги върна обратно. Въпросът е, можеш ли да го направиш?
Даниел имаше друга идея.
— Защо да не се опитаме да установим повторен контакт от тази страна?
— Защото — обясни О’Нийл, — щом екипът ни премине от другата страна, целият силоз ще бъде евакуиран и запечатан. Не знаем какво може да премине тук от другата страна.
Сега Даниел разбра не само защо войниците бяха обградили Старгейт, когато преминаваше сондата, но и защо цялата операция беше разположена на такова невероятно място.
Даниел вдигна поглед към тавана. Всяка фибра на тялото му го подтикваше да каже „да“, да обещае на генерала всичко, което искаше да чуе, в замяна на възможността да посети мястото, което видя на видеоекрана. Внезапно му се стори, че целият му живот всъщност е бил подготовка точно за този момент, когато щеше да се впусне в опасно пътуване към една непозната и забравена страна. Ако не отидеше, историята на живота му нямаше да има никакъв смисъл. Но какво ще стане с другите? Той погледна О’Нийл и особено добродушния Ковалски. Не можеше да изложи живота им на риск, само за да задоволи любопитството си. Моментът най-сетне беше настъпил, но сега залогът беше прекалено истински, прекалено висок.
Погледна още веднъж генерал Уест, който повдигна въпросително вежди.
— Да, мога да го направя — каза решително Даниел.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
Уест кимна, след това изгледа всички воини в стаята един по един. Когато всички дадоха знак за съгласие, Уест реши.
— Чудесно. Вие сте в екипа. Тръгвате утре в шест нула нула часа.
Силно съсредоточен, О’Нийл седеше неподвижно на един сгъваем метален стол, а над главата му се полюшваше мъждива 40-ватова крушка. Разучаваше триметровия земен профил, взет от експедицията на Лангфърд точно изпод Старгейт. Двете вкаменели човешки тела бяха сраснали направо в скалата преди повече от десет хиляди години, незабавно превърнати в сгърчена каменна скулптура. Мускулестите трупове бяха почти идеално запазени. Единствените поражения бяха на местата, където дългите скиптри в ръцете им бяха отсечени и взети за проби, както и няколкото перфорации в телата, откъдето учените по генетика бяха извадили проби за ДНК. Но изкривените, подобни на метал черепи часове наред привличаха и задържаха вниманието на О’Нийл.
Откак пристигна в силоза и пое проекта, О’Нийл беше прекарал много часове в затъмнената стая в размисли за призрачния артефакт. Това бе единственият начин да се подготви за онова, което можеше да го очаква от другата страна на Старгейт. Приличаше му на някакво странно огледало, отразяващо собствената му съдба, начина, по който ще умре. Всяка кост в тялото му подсказваше, че те още щяха да са там, че ще трябва да се изправи срещу тези воини, едновременно толкова напреднали и толкова примитивни. Оставаха по-малко от 24 часа до момента, в който щеше да преведе екипа си на другата страна и да разбере.
Мисията не беше добра. Сондата беше успяла да премине, но нямаше доказателства, че и човешки същества могат да оцелеят при това пътуване. Дори и да не срещнеха вражеска войска, шансовете да се върнат от нещо такова бяха в най-добрия случай малки. А шансовете на О’Нийл бяха още по-несигурни. Не само че Уест го беше натоварил с нещо равнозначно на самоубийствена мисия, а и О’Нийл нямаше намерение да се връща. Преди още хората на генерал Уест да напуснат дома му в Юма, той знаеше, че това ще е последното му назначение.
Това, което О’Нийл желаеше най-силно през последните 22 месеца, бе да умре. Беше се превърнал в живо зомби: изтощен, съсипан, изпразнен от всичко. Неведнъж беше зареждал пистолета и беше слагал пръст на спусъка. Но отказваше да го направи. Не само защото това вероятно щеше да убие Сара, а и религиозните му убеждения не биха му позволили да се самоубие.