Лангфърд се обърна към Катрин и строго й нареди на шведски:
— Няма да мърдаш от това място.
Тя изчака колкото можа, около пет секунди, преди да се втурне след него да провери какво става. Положението в ямата за няколко секунди се беше влошило до пълен хаос. Докато купища хора скачаха вътре, за да хванат въжетата, още повече хора се бореха да излязат от ямата. Всички крещяха с цяло гърло.
Миг по-късно Катрин забеляза какъв е проблемът. Един участък от основната скала се беше пропукал и на мястото, където бе застопорен единият от опорните колове, се беше отворил дълбок процеп. Тя видя как Тейлър и баща й подеха опит да закрепят отново гредата. Каквото и да се криеше на дъното на току-що разкрилата се дупка, то хвърляше в паника всички араби, които го погледнеха.
Катрин не издържаше повече, трябваше да погледне. Тя изтича до другия край на ямата и се свлече по една от стените. Баща й и останалите мъже бяха долу в пръстта и работеха точно до мистериозната кухина. Тя се изкатери по пръстена и стигна до многолюдната група мъже в центъра му. Проправи си път между хората и надзърна в дупката.
— Вкаменелости!
— Катрин!
Тя чу гнева в гласа на баща си, но не можеше да откъсне поглед от неестествено сгърчените фигури, които Земята бе извадила на показ при отварянето си. Отчасти заровена в скалата, с изпочупени кости, сякаш смазани с голяма сила, се виждаше съвсем човешка на вид ръка. Но точно до нея, сплескана до остри ъгли, се намираше нещо, което приличаше на голяма екзоскелетна глава — определено не човешка. Смразяващото бе лъскаво черно око с форма на бадем, което блестеше от главата. Можеше да е изгнила биологическа тъкан, която се е вкаменила, или дебело сребро, или оникс, вграден върху статуя. Или може би фелахите бяха прави: те не преставаха да споменават една арабска дума, която Катрин знаеше — думата за дявол.
Хипнотизирана от тази изопачена картина на ада, Катрин усети, че се издига във въздуха и се понася към ръба на ямата. Баща й я сложи на земята, вгледа се дълго и строго в нея, което означаваше, че търпението му се е изчерпало, после нареди на един от помощниците си, топчест младеж от Ливърпул, да я държи под око.
Няколко минути, докато мъжете се мъчеха да закрепят пръстена в изправено положение, тя седеше и наблюдаваше как последната следобедна светлина се превръща в тъмно-виолетова вечер. Взираше се в пръстена, странния пустинен накит, и стигна до необратимо решение. Обеща си, че независимо колко време щеше да й отнеме, независимо колко трудна щеше да бъде тази работа, ще разреши загадката за произхода на пръстена. Веднага се хвана на работа, като се обърна към дундестия си кавалер и обяви:
— Връщам се в колата. Усетил, че няма глас по този въпрос, той я последва до лимузината, където тя се захвана да прелиства своя екземпляр на „Древният Египет“. Скоро намери това, което търсеше: рисунка на бога Анубис, божество с глава на чакал, отговорно за превеждането на умрелите долу в Страната на Мъртвите.
— Виж това — каза тя, като му подаде отворения том. — Размазаното нещо там долу е Анубис. Трябва да го покажем на баща ми.
Притежателят й, който беше успял да хвърли само един бърз поглед на касапницата, преди да му бъде отредена ролята на детегледач, взе книгата и я сложи на покрива на колата. Докато гледаше страницата, до тях спря друга кола. От нея излезе самият заместник-министър на египетското министерство на старините, дошъл на „обичайното“ си посещение.
Докато минаваше покрай тях, заобиколен от свитата си от ласкатели, небрежно облеченият мустакат бюрократ вдигна шапката си към малкото момиче.
— Добър вечер, госпожице Лангфърд. Нещо интересно днес?
3
Лос Анджелис, наши дни
Вир вода от глава до пети, помъкнал претъпкана торба с книги, Даниел Джексън се бъхтеше на север по Гоуър към Булеварда на залеза и си мърмореше. Той беше късо подстриган мъж с пепеляво-руса коса и светъл тен, малко под трийсет години. Беше си забравил чадъра и нямаше достатъчно пари за рейса. Обувките му изглеждаха като последна грижа, но дългото кашмирено палто му придаваше малко по-приличен вид. Докато вървеше, той като че ли бичуваше някакви невидими врагове.
Всъщност Даниел трябваше да си зададе въпроса дали този път наистина не превърташе. Денят, определен за негов миг на възраждане, за повторното му приемане в академичната „общност“ приличаше по-скоро на ден за погребение. Като зави на запад по Булеварда, той влезе в малката бакалия на ъгъла с надеждата, че господин Арзуманян ще му даде една бутилка вино на вересия. Реши, че като ще е ден за погребение, най-добре е и да се балсамира.