18
В началото
Собствената му раса беше толкова коренно различна от човешкото тяло, което хареса за гостоприемник. В природата си неговите хора нямаха нищо подобно на състрадание, симпатия, любов или доброта. Тази раса съществуваше само за да оцелява и да придобива. След хиляди години такова съществувание, познанията им изглеждаха безкрайни, но все още им липсваше мъдрост. Неспирният им стремеж към натрупване на придобивки, познания, изкуство, наука и собственост в крайна сметка доведе до изчезването на расата им.
Когато хората от неговия свят изпуснаха последния си дъх, той беше на милиони светлинни години от дома, в отчаяно търсене на гостоприемник. Беше решен да не се остави на съдбата, сполетяла собствения му биологичен вид. Беше овладял технология за прехвърляне в друго същество, но трябваше да избира внимателно. Знаеше, че когато се всели в тялото на гостоприемника, ще придобие и някои черти от характера, от психиката му. Може би, ако познаваше задълбочено живота на това малко момче на име Ра, щеше да избере друг. А може би не.
Детството на Ра се оказа отлична подготовка за живота, който му беше отреден. Лесно му беше да тръгне право към ослепителната светлина и свирепия вятър, които се появиха неочаквано в пустинята в онази нощ преди стотици векове. Макар че и двамата му родители бяха живи, стана така, че израсна като сирак. Майка му беше луда, почти неспособна да се грижи за себе си. Баща му беше още по-зле — зъл, агресивен единак, който със седмици скиташе сам из пустинята. От най-ранна възраст момчето бе отгледано от цялото племе едновременно и принадлежеше отчасти на всички и на никого докрай. Тъй като не беше особено обичливо дете, никой не си правеше труда да го отглежда или приласкава. Докато останалите деца спяха сгушени между родителите си, Ра бе единственото момче на тази възраст, което разполагаше с отделна шатра. В тези условия той израсна почти като диво дете: необщителен, неотзивчив, недоверчив и силно агресивен. Нещата се влошиха, когато Ра поотрасна и започна да развива уменията си под натрапената опека на стареца, вожд на племето. Ненавиждаше това, че го отделяха от групата на ловците и го принуждаваха да прекарва дните си в пещерите в занимания с магия. Чувстваше се напълно самотен и дълбоко намрази всички около себе си. Когато страховитите светлини прерязаха нощното небе, той нямаше представа какво може да го чака от другата страна, но беше готов да замени съдбата си за която и да е друга.
Омразата към собствения му народ му беше от полза, тъй като когато момчето се превърна във фараон, не възникнаха вътрешни конфликти. Нямаше да изпитва вина или угризения, когато хората бъдеха заставени да се трудят до изнемогване. Всъщност най-силната черта, която прие от това странно момче, беше странното ново чувство на удоволствие. Ра вече беше част от него и заедно те се превърнаха в слънчевия бог, когото тази примитивна човешка раса трябваше да боготвори и от когото трябваше да се страхува.
Фараонът бързо се научи да управлява тези същества. В обучението му имаше два основни аспекта. Първият беше как да спечели и да поддържа монопол върху насилието. Или ако не монопол, то поне съкрушителна способност да унищожава противниците си. Свитата му от войници и елитни гвардейци разбираше, че ако им заповяда да си прережат гърлата, трябваше да се подчинят, но Ра рядко ги подлагаше на това изпитание.
В кратките сблъсъци с някои от поробените народи Ра се научи да води война и да отвръща на удара с опустошителна, безпощадна мощ. В това той достигна забележително съвършенство.
Вторият аспект засягаше психологията на управлението. След като се научи да властва с желязна ръка, той се приучи и да й нахлузва кадифена ръкавица. Въпреки че насилието имаше незабавен резултат, митът, вярата и религията бяха по-силните оръжия, с които разполагаше. Чрез онова, което попи от момчето, фараонът вникна в страховете и слабостите на тези хора и безжалостно започна да ги използва. Направи така, че да заприлича на известната сега маска на Тутанкамон, което стана и единственият му образ за пред хората. Само елитната му свита щеше да има привилегията да вижда истинското лице на Ра.
Стражите му също трябваше да бъдат преобразени. За да му служат успешно, те също трябваше да въздействат на страховете на хората. Посредством митологията на тези примитивни хора фараонът научи, че чакалът заема особено място в кошмарите им. Най-личният му гвардеец, любимецът на царя, щеше да се показва пред хората само с глава на чакал и щеше да е известен като Анубис, лодкарят с глава на чакал, който отвежда душите на мъртвите в ада. Останалата част от стражите му също щяха да приемат някакъв измамен образ, като многото Хороси с ястребови глави, а също и стражите с ликовете на Тот и на Рамзес. Всичко това се градеше на тяхната митология. Сложна митологическа мрежа, изплетена от самия господар — Ра, бога на слънцето.