— Господин Дан, приятелю, какво се е случило? — избумтя гласът на Арзуманян, плещест и ентусиазиран както обикновено.
— Амен енч шат ахавор ар. Нранк чер хасканум йес енчкар халаце ем — обобщи кошмара си Даниел на перфектен арменски. — Затова се надявах да взема бутилка вино, но не знам кога ще мога да ти платя.
— Има идея. Иес кпохем — отговори магазинерът, предлагайки сделка. Даниел трябваше да преведе преговорите между него и един от снабдителите му, който говореше само гръцки. Искаше да му се обади веднага, но когато видя болката на лицето на Даниел, предложи да го отложат за следващия ден.
С бутилка алкохол, която допълваше вида му, Даниел излезе отново на дъжда и пое към къщи, като се чудеше как я е докарал дотам. Нали той беше онова момче, което печелеше стипендии в гимназията за преводите си на финикийска поезия и после беше прието в УКЛА едва на 16 години? Младият магьосник с три висши по филология, езикознание и стара история? Как беше оставил толкова много добри перспективи да му се изплъзнат от ръцете, за да се превърне в крайна сметка в някакъв презрян, напълно разорен, лишен от приятели, самотен, безработен и много мокър бивш професор? Спомни си обезпокоителната статистика за процента деца-гении, страдащи от ранно умопомрачение. Даниел знаеше, че отива на зле.
Той преджапа през паркинга на „Гуми Ткенченко“, западнал гараж в порутена тухлена сграда. Видя собственика, Владимир Ткенченко, да поклаща отвратено глава изпод един Лексъс, който беше вдигнал на хидравличния елеватор. Даниел живееше в приспособеното за канцелария помещение над гаража и след като беше закъснял няколко месеца с наема, вече беше получил предупреждение за изхвърляне. Ако късметът му в най-скоро време не проработеше, щеше да му се наложи да започне да звъни на всички, които познаваше, и да ги пита дали не може да преспи няколко нощи у тях на пода. Мина непосредствено покрай Владимир и отиде до мърлявия щанд на магазина.
— Някаква поща за мен?
На щанда седеше и със смях разговаряше по телефона най-хубавото момиче, което Даниел познаваше, Светлана. Когато видя кой й задава въпроса, от лицето й изчезна всякаква радост. Без да прекъсва разговора си, тя се изправи и пусна на щанда две писма. Няколко месеца по-рано, преди да свършат субсидиите му, нещата между тях бяха други. Шегуваха се и флиртуваха, и дори няколко пъти ходиха в тайландския ресторант зад ъгъла. Но точно когато нещата между тях започнаха да се затоплят, той остана без пари и се превърна в „проблематичния наемател“.
Той прегледа кореспонденцията за деня. „Последно предупреждение“ от телефонната компания и поредната картичка за изчезнало дете, която Даниел прегледа за всеки случай.
Още по-смазан отпреди, Даниел излезе от гаража и седна под ръмящия дъжд на купчина стари гуми, загледан пред себе си. От другата страна на улицата някакъв мръсен бездомник поучаваше една котка да не се рови в боклука само на няколко метра от мястото, където един здравичък на вид шофьор пазеше лъскавата си лимузина. Каква бъркотия цареше в този град.
Умът му започна да преповтаря събитията от конференцията и катастрофалната реч, която беше изнесъл този следобед пред най-големите археолози на нацията. Повечето от тях го познаваха по славата, която му се носеше, и смятаха, че е леко луд, жертва на прекалено много научно-фантастични романи. За нещастие събитията от този ден само бяха затвърдили мнението им. Статиите, които беше публикувал през последната година и нещо, бяха получили всеобщото презрение на академичната общност. Въпреки че изследователските му методи и дълбочината на информацията му все още се ползваха с възхищение, заключенията, които вадеше от данните, бяха все по-„различни“. Той нарушаваше равновесието и колегите му яростно го атакуваха в специализираните издания.
„Пренебрегва отдавна установени факти“, беше типичният коментар. Някои от тях прехвърляха критиката и стигнаха до лични нападки. „Джексън е или заблуден и некомпетентен, или злоупотребява с материята.“ Или (това си го беше изрязал и го беше залепил на стената в кухнята): „Това е типът археология, който очакваме да намерим в «Нешънъл Инкуайърър»… работата му няма място в света на истинската наука.“
Даниел беше напълно наясно колко нетрадиционни бяха заключенията му. Заради това отначало си беше оставил вратичка, като публикува една много разводнена версия на онова, в което, наистина вярваше. Но беше убеден, че неговите теории много по-добре отговаряха на фактите отколкото достопочтените обяснения за ранната египетска цивилизация.