Един от заговорите включваше стотици хора — достатъчно, за да може слухът за него да достигне до Ра посредством мрежата му от шпиони. Но надменният деспот реши да не обръща внимание на тази заплаха. Убеден в своята непобедимост, той лично тръгна да обикаля из калния и вонящ град, като посочваше онези, които беше избрал. Когато гражданите се изпокриха в копторите си, Ра заповяда на стражите да ги извлекат навън. Зад стените на малка постройка от кал и тухли конспираторите обсъждаха плановете си. Верните слуги на Ра обаче не обърнаха никакво внимание на надрасканата на ръка карта на вътрешността на пирамидата. Те извлякоха навън мъжете — десетина от главните участници в заговора — и ги строиха в редица. Един от тях беше избран и изпратен през Портата на мястото, където щеше да се основе Нагада.
Когато слугите в двореца дадоха сигнал, че Ра е заминал, заговорниците нахлуха в пирамидата, избиха последните няколко стражи с животински образ и разрушиха Старгейт. Часове наред се мъчиха да я разбият с чукове, но не успяха да оставят и драскотина. Затова в крайна сметка я завлякоха в пустинята и я заровиха под първите срещнати тежки камъни. Месеци след това бяха издялани и положени покривните камъни. Когато докараха огромните покривни камъни, с които веднъж завинаги щяха да заровят Портата, размазаното тяло на Анубис вече беше положено.
Оттогава никой повече не видя Ра на Земята. Сплотеното някога общество, което спонтанно се беше появило в пустинята, се разпадна като мираж. Тези, които заровиха Старгейт, водиха ожесточени, кървави битки с онези, които останаха верни на Ра, докато на това място се възцари пълен хаос.
Казват, че децата рядко слушат родителите си, но винаги повтарят грешките им. Това важеше и за владетелите, които наследиха Ра. Въпреки че омразата към него беше жестока, а поражението му — пълно, владетелите след Ра повтаряха всеки аспект от царуването му и оставяха в наследство на идващите поколения садистични и мъчителни примери за политическо управление.
19
Знанието е сила
Шаури я нямаше от няколко часа, когато Скаара, Набе, Раби и Акса дойдоха в катакомбите да я търсят. Тя седеше в малката изрисувана стая — тайния музей, и оплакваше Даниел.
Когато чу, че момчетата се приближават, тя си помисли да ги отпрати, но след миг вече знаеше какво да прави. Нареди им да насядат около нея. Тъй като все още се страхуваха да не бъдат открити в това несвято място, те с притеснение се подчиниха. Щом всички седнаха, тя започна да им чете отдавна забравената история на народа им, като се опитваше да не пропусне нищо от това, което Даниел я беше научил.
Докато четеше думите и разясняваше картините, гласът й ставаше все по-сигурен и по-силен. Въпреки че беше чувала историята, когато Даниел й я прочете, този път, когато думите излизаха от собствената й уста, тя се изпълни с решимост. Сякаш пречистена, тя им каза, че няма да допусне животът й да продължи така. Трябваше да направят нещо! В един единствен час момчетата станаха мъже. Знанието е сила и докато пред тях се разкриваше историята, те ставаха силни.
За Скаара разказът потвърди нещо, което като че ли знаеше инстинктивно. Потвърди подозренията и въпросите, които си бе задавал от дете, изтри всички съмнения, които го измъчваха. И той побесня. Разгневи се заради всички избити от войниците на Ра. Заради лъжите, заради поколенията, които бяха изживели живота си не в служба на бога, а като роби.
Тогава той се закле да посвети остатъка от живота си на борбата срещу тази несправедливост.
Подготовленията продължиха през цялата нощ. Организаторите на събитието бяха дошли по изгрев, най-ранния разрешен час. Касуф бе сред първите, дошли при пирамидата с един мастадж и сега наблюдаваше приготовленията за церемонията от стола си, встрани от биещите барабаните.
Щом третото слънце се показа на хоризонта и официално настъпи утрото, хиляди нагадци се събраха около пирамидата — страховитото и величествено обиталище на живия бог. Морето от хора се трупаше около рампата, по която доставяха кварц в пирамидата. Постоянен поток от посетители попълваше все повече пространството, а докъдето стигаше погледът можеха да се видят прииждащи.
От върха на централния вход до платформата бяха спуснати копринени воали, които затулваха гледката вътре в сградата.
Тълпата изведнъж притихна, когато един от воалите се дръпна и двойка Хороси с ястребови шлемове избутаха пленниците навън. Те носеха дългите си, блестящи оръжия-пулс пушки. Американците бяха сбутани по рампата към обелиските.