Само четирима от членовете на групата бяха още живи:
О’Нийл, Ковалски, Ферети и Фриймън. При нормални условия, те веднага биха се възползвали от отвореното пространство, биха контраатакували и после за секунди изчезнали.
Но боят, а след това и всичкото онова стоене във водния кладенец, бяха изсмукали силите им, а и нямаше къде да бягат. Отвсякъде бяха обградени от тълпата от Нагада. Стояха на рампата като група зомбита. Единствен О’Нийл беше съхранил отчасти енергията си, може би от чиста злоба и твърдоглава решителност да не се предава. Освен двойката гвардейци насреща им, отвътре излязоха още четирима пазачи и заеха позиция на рампата. За една нощ полковникът сякаш беше отслабнал двадесет кила и беше остарял с десет години.
Един Хорос мина зад пленените войници и с приклада на оръжието си подкоси Фриймън през треперещите му и без това колена.
— Всички на колене — извика О’Нийл и сам коленичи.
Хоросът изглеждаше разочарован, когато цялата група последва командира си. Той приближи шлема си до лицето на О’Нийл и започна да го зяпа изпитателно. Погледът му беше по-свиреп от този на сержант, но не толкова, че да уплаши полковника.
Както и повечето в процесията, Шаури носеше широка безцветна роба с нахлупена над очите й качулка. Тя се промуши през тълпата, докато не установи зрителен контакт със Скаара и Набе, които стояха на отсрещната страна на рампата.
Скаара зяпаше разсеяно към божествените Хороси и когато се увери, че гвардейците не гледат, се престори, че киха. Питаше Шаури къде е Даниел. Изразът на лицето й трябваше да му каже да не се безпокои, но вътре в себе си тя се боеше от най-лошото.
Изведнъж цялото внимание се насочи към входа. Една от слугините на Ра се показа зад копринените драперии. Това бе около деветгодишно момиче. Жителите на Нагада не бяха виждали подобно нещо. За разлика от техните одежди, които ги покриваха от главата до петите, тя беше почти гола. И малкото, с което бе облечена, беше извънредно красиво. Разноцветна къса пола и обсипана със скъпоценности огърлица. Дългата й права коса бе хваната на дебела опашка.
Момичето вървеше по рампата, приковало очи в земята, съсредоточено да не се отклони от целта си. Задължението й беше да каже на барабанчиците от Нагада да започват. Дошла още като невръстно дете в пирамидата, тя не беше виждала хора, които живееха извън двореца. Нито пък искаше да ги вижда. Бе научена, че миньорите са мръсни, разнасящи зарази роби, във всяко отношение по-низши от тези, които живееха близо до Ра. Впечатляващият контраст между нейната красота и изнурения вид на тези хора само подсилваше стереотипите, на които беше научена.
Тя разпозна водача на хората с барабани и изрецитира заповедта си. В последната секунда се загледа в очите му и застина пред гледката. Този мъж не беше само ужасяващо грозен по дворцовите стандарти, но и невероятно стар. Може би около четиридесет годишен!
Въпреки че бяха чували за старостта, тя и другарите й не бяха виждали някой по-възрастен от Ра, който беше вечно на двадесет. Щом децата от двора достигнеха двадесет, някои от тях биваха избирани за Хороси, а най-добрите бойци имаха шанса да станат новия помощник на Ра, Анубис. Имаше само един път да се достигне до тази висока титла — като убиеш предишния Анубис. Децата, които не ставаха стражи, биваха отвеждани някъде, но никой не знаеше къде.
Момичето се отдръпна от ужасния човек със сбръчкана от слънцето кожа. Два пъти преди това тя бе виждала да се доставя кварц, но винаги от височината на кораба. Оттам миньорите изглеждаха като черни точки, анонимни мравки-работнички. Внезапно тя разбра какво значи да остарееш.
Тя се обърна и забърза към другия край на рампата, където тъкмо се бяха появили и другите деца и примигваха срещу слънцата.
Барабаните и тимпаните започнаха да заглушават шума от тълпата и насочиха вниманието към входа. Последва патетична сцена — добре скалъпена религиозно-политическа манипулация, в която Ра се прекланяше пред Ра. Най-лошото беше, че Ра принуждаваше един цял народ да го чества в някаква церемония, прилична на тържествата преди колежански мач. Американците се погнусиха от тази натруфена и бездарна аранжировка. Дългите драперии от коприна се бяха вдигнали, за да открият трона, поставен върху носилка. Двама от гвардейците го повдигнаха и изнесоха на слънчева светлина.
След малко от входа се появи и застрашителният Анубис, водещ пред себе си Даниел. Американските войници, коленичили на 50 метра от входа се спогледаха недоумяващо. О’Нийл гледаше сякаш вижда призрак и в известен смисъл беше точно така.