— Знаех си — наруши мълчанието Ферети, — от самото начало тази мисия си беше едно самоубийство.
Трябваше да мине цял час, за да се успокоят и да си спомнят, че всъщност бяха партньори. През цялото време Даниел беше зает да обяснява какво беше научил в пирамидата, а след това да превежда казаното на Шаури и новодошлите.
Когато всичко се успокои, той доближи О’Нийл, който все още седеше при входа и гледаше бурята.
— Значи се бяхте примирил с това, че няма да се завърнете.
О’Нийл се чувстваше така празен, както когато хората на генерал Уест пристигнаха в дома му. Взираше се в празното пространство пред себе си. Даниел опита пак.
— Нямаш ли близки, които да се тревожат за теб? Семейство?
— Имах семейство — монотонно отговори О’Нийл. — Никой не бива да надживява децата си.
Даниел не знаеше какво да отвърне. Въпреки че беше преживял много несгоди по пътя си, той все още не знаеше как да отвръща на мъката на другите. Това беше жесток факт, отвъд възможностите на словото. Когато родителите му починаха, той се сблъска с цяла процесия от идиоти, които казваха, „те са щастливи сега“ или „така е по-добре“ Затова и не би се впуснал да успокоява О’Нийл със сладникави безсмислици. В същото време трябваше да предприеме нещо, защото командирът потъваше все по-дълбоко в някаква вътрешна безднадежност, а точно сега екипът не можеше да си позволи подобно нещо.
— Полковник, вижте какво, не искам да умра — това сепна О’Нийл. — И войниците ви не искат да умират. И тези момчета, които ни помагат, също. Жалко, че вие така сте се забързал.
Думите прободоха О’Нийл право в сърцето. Искаше му се да каже или да направи нещо, само и само да отстрани Джексън от себе си в този момент. Но когато погледна към Даниел, той вече се отдалечаваше и към него се приближаваше Скаара, понесъл купа с храна.
О’Нийл го гледаше как разплиска капки от гозбата от ръба на чинията и как с прехапан между зъбите език се опитва да се концентрира. При сблъсъка с Ковалски Скаара беше тласкал големия войник назад, като го заплашваше на египетски или да се дръпне или…
— Анасаар? — попита той, поднасяйки храната.
Все още умислен за това, което беше казал Даниел, О’Нийл се обърна и загледа пак бурята. Скаара беше объркан. Той подуши чинията със задушеното и прецени, че е твърде прилично за пещерна кухня. После застана до О’Нийл и постави храната пред него.
Когато човекът с черната барета отново не му обърна внимание, Скаара игриво побутна чинията по-близо. После още по-близо и още веднъж. Подканваше го да яде. Това беше най-нелепото нещо, което полковникът беше виждал напоследък, затова се опита да го прекъсне и да отпрати момчето. Но Скаара усещаше, че може да спечели схватката и не искаше да се откаже.
Когато най-после О’Нийл реши да му покаже, че наистина трябва да го остави на мира, момчето изведнъж закудкудяка като кокошка и размаха ръце. Ферети току-що го беше научил на тоя номер. О’Нийл не се сдържа, беше толкова идиотско, че трябваше да се разсмее.
— Кокошка, а?
— Кокошка — отговори момчето с такова старание, че О’Нийл пак не се сдържа. Протегна ръка и разроши косата на Скаара, внезапно обзет от умиление. После прие подаръка на момчето, наведе се и взе чинията.
След двадесет минути чинията беше празна, а О’Нийл се взираше в бурята и умът му се намираше на другия край на вселената. Мислеше за един определен следобед в Юма.
Ясен слънчев ден в края на пролетта, преди две години. Тъкмо беше спрял с колата пред къщата и натисна клаксона, за да даде знак, че се е върнал. Отиде до гаража, извади сака с екипите и го метна в караваната. Върна се в колата и се облегна на клаксона. Напразно. Не знаеше защо синът му се бави, но каквато и да беше причината, не беше толкова важна, че да изпуснат първия мач на сезона. Трясна вратата на автомобила и отиде до входната врата. Беше заключена, а той беше забравил ключа в колата. Докато се връщаше да отключи, почувства, че нещо сигурно не е наред. Щом отвори, вече знаеше със сигурност. Огледа хола, беше разхвърляно, но нормално.
— Джей Джей, тук ли си?
В коридора вече тичаше. Нахълта в стаята на сина си. Униформената му жилетка висеше на стола. После влезе в собствената си стая. Нощното шкафче от страната на Сара беше отворено, а трябваше винаги да е заключено. Тогава чу сирените и всичко му се проясни.
Няколко мига стоя като препариран, вгледан в чекмеджето, където Сара държеше пистолета. Знаеше, че е зареден и че ако сега го потърси, нямаше да е на мястото си. Продължаваше да се надява, че греши и че звукът на сирените ще подмине къщата и ще затихне. Но той все повече се доближаваше.