Провери банята на Сара. Нищо обезпокоително. Прекоси пак коридора, погледна към кухнята и се затича към задната врата. Сирените вече спираха пред вратата, когато излезе навън и видя две съседски деца, наведени над сина му. На стената на гаража имаше огромно кърваво петно. Пистолетът лежеше наблизо.
Не си спомняше как е излязъл, нито обясненията на съседите за случилото се. Помнеше само сгърченото тяло на детето, облечено за бейзболния мач, да лежи обезобразено и потънало в кръв на тревата. Преди да дойдат и да му съобщят това, което вече знаеше, той направи нещо, което не беше правил години. Гушна момчето и започна да го люлее в ръцете си.
Един куршум точно в черепа. След това Джек О’Нийл Старши не желаеше повече да говори, нито да се движи, нито дори да тъжи за детето. Единственото, което искаше, бе да легне и да умре със сина си. В такова състояние го откриха лекарите, когато дойдоха, в това състояние трябваше да го гледа и Сара, докато самата тя се бореше със собствената си мъка. Две години по-късно, когато при него дойдоха хората на генерал Уест, О’Нийл беше обзет от същото вцепенение.
Просто искаше да се свърши с всичко.
Когато се върна към настоящето, той видя Скаара да седи до него и да рисува по пясъка, наблюдавайки го как мисли. Момчето никога не беше срещало войник, но знаеше, че О’Нийл е добър войник. Вече беше решило, че иска да е като него. Човек с умения и решимост да защитава хората си.
Докато Даниел се разхождаше в отдалечената част на лагера, където Скаара беше установил полевата си кухня, той видя нещо, което сметна за лош знак. Ферети и Ковалски се бяха събрали на тайна конференция. Щом Даниел се доближи, те се втренчиха в него, докато не си отиде.
Все още загледан към гнездото на заговорниците, Даниел се приближи до импровизираната кухня. Около огъня бяха насядали пастирчетата с купи в ръце, явно готови за ядене.
— Готово ли е? — обърна се той към Шаури, която стъкмяваше огъня под някаква тенджера. Тя му кимна, че е готово и Даниел взе една купа и си гребна от черпака със супата. Всички момчета го зяпаха, сякаш се беше изплезил през носа.
— Какво има? — попита ги той на английски. Едно от децата каза нещо на другите и всички, включително Шаури, започнаха да се хилят и майтапят.
— Какво има?
Докато те продължаваха да пускат шеги, една от друга по-смешни и твърде разговорни и бързо произнесени, за да може да ги разбере, Шаури занесе храната на войниците. На Даниел му писна и бутна Набе на земята.
— На какво се смеете? — попита го на староегипетски. Но всичко в този момент беше така смешно, че въпросът само предизвика още по-бурен кикот. Най-накрая Набе успя да си поеме дъх и обясни.
— Бани не-атеру ани-хи на й ани-бен — Буквално: Тези, които са съпрузи, не правят това, тези работи.
— Съпруг — късата коса на врата на Даниел настръхна. Той прекатури назад Набе и в този момент Шаури се върна.
— Шаури — проговори той на египетски — тоя щурчо тука току-що ме нарече твой съпруг.
Даниел искаше това да прозвучи като майтап, макар че му се щеше да чуе отговор. Момчетата се върнаха към общата си веселба и заповтаряха „щурчо“, сочейки към Набе. Той от своя страна схвана шегата и ощипа Даниел по ръката. За всеобщо учудване обаче младата жена избяга в тъмната част на пещерата. Както правят мъжете от всички галактики, те се спогледаха със съзнанието, че са направили нещо лошо, без да знаят точно какво.
След малка пауза Даниел стана и отиде при Шаури. Намери я в най-далечната част на пещерата.
— Какво има — попита я той.
Разбра, че не е сърдита, а някак засрамена. Момчетата се промъкнаха наоколо да ги подслушват. Чак след като брат й ги разгони, тя се осмели да проговори.
— Съжалявам, не ми се сърди, но аз не съм им казала.
— За кое? — попита той.
— Че не ме искаш.
Даниел беше озадачен, но след това си припомни нощта в Нагада, когато тя дойде в стаята му. Тогава хората от града му я бяха отредили. Сега тя беше отблъсната от него и това нежно създание, което той разбираше така зле, се чувстваше засрамено и отхвърлено. Той я прегърна през раменете. Пулсът му се ускори, устата му започна да пресъхва, докато седеше в тъмното с тази жена, която така желаеше, която искаше да утеши и успокои. Едва ли желаеше нещо повече от това да я целуне, но в същото време беше наясно какво разстояние ги дели и колко малко се познават, както и че скоро ще замине или ще загине преди отпътуването. Независимо от това той я притисна към себе си и когато тя се извърна към него, започна да гали лицето й. Изведнъж започна да усеща, че това лице му е познато. Когато я видя за пръв път, го споходи същото чувство, но сега разбра защо. Това лице, което сега държеше в ръцете си, беше същото лице, което бе обичал на Земята, същото лице, което бе взел със себе си в Колорадо. Шаури можеше да е била моделът за статуетката от 14 век, която за него беше най-скъпото нещо на Земята. Даниел понечи да разкаже за това удивително съвпадение, точно тогава устните им се срещнаха в целувка.