Първото нещо, което Даниел видя на следващата сутрин, беше лицето на Шаури. Тя спеше кротко на няколко сантиметра от него. Помисли си за всичко изречено и сторено през предишната нощ и се усмихна. После се обърна по гръб, сложи ръце под главата си и се усмихна към тавана. Точно тогава забеляза, че момчетата са налягали в кръг около тях. Явно тия хора имаха малко по-различно чувство за дискретност.
Забеляза и Скаара, който се трудеше върху нещо при входа на пещерата, обгърнат от пушека на един гаснещ огън. Като стъпваше внимателно, той прескочи кръга от момчета и отиде да го види какво прави. Вдъхновен от видяното в катакомбите, Скаара беше решил да представи една своя история. Затова се беше качил на каменен подиум и вдъхновено рисуваше някаква сцена на стената.
Ковалски, който беше станал пръв, се бе покачил на нещо като наблюдателница пред пещерата. Той кимна за добро утро на Даниел, който седна да погледа работата на художника.
Скаара не беше Рембранд. Той използваше мек червен камък, за да нарисува историята на спасяването, което беше помогнал да се планира. Дребната разкривена пирамида беше заобиколена от грамадни фигури на момчета с пръчки, които изстрелваха някакви точки във въздуха. Отгоре се виждаха трите слънца на планетата, а под тях имаше два самолета, които коварно наблюдаваха сцената отвисоко. Няколко драскулици представяха войниците, коленичили под рампата и Ра, който ги гледаше с недоволно изражение. Даниел с настръхнали кичури коса и по три пръста на всеки крак, беше изобразен как държи пистолета си и обстрелва пирамидата. Захилен маниакално Набе също присъстваше в картината с глава като кубе на църква.
Когато Даниел седна да погледа, Скаара работеше над собствения си образ. Изрисуван от собствената си перспектива, той стана най-голямата фигура върху платното. С едната си ръка държеше дълги юзди, водещи през пясъка към три мастаджа. С другата ръка високо бе вдигнал пушка, с която стреляше право към едно от слънцата. Начинът, по който нарисува лицето си, промени смисъла на цялата картина. Устата му беше разтворена в дивашки боен вик. Даниел гледаше очарован как Скаара непрекъснато се опитва да промени изражението си в сърдита маска, а после да го изобрази върху скалата.
Внезапно и лицето на Даниел промени изображението си. Той изведнъж осъзна на какво присъства и колко важно бе то. Скаара пишеше, записваше първата хроника на тези хора — нещо, което не беше правено от векове. Даниел, любител на историята от дете, не можеше да не хареса това. За него там, където имаше писмена култура и опит да се разберат уроците на историята, имаше надежда. Усмивката се върна на лицето му. Даниел беше извадил късмет. Седеше в една пещера на друга планета и ставаше свидетел на зараждането на една нова „древноегипетска култура“.
Това беше един от онези невероятни моменти, които носеха и чувство на отговорност. Дали талантът на Скаара като историк щеше да се развие и да влияе върху сънародниците си, все още беше под въпрос. Все още им предстоеше срещата с Ра.
Както си седеше, умът му изведнъж взе да блуждае. От няколко минути се взираше в картината на Скаара, когато от устата му се отрони — „отправната точка.“ Първите му думи тази сутрин заседнаха на гърлото му.
Ковалски се обърна, за да види как Даниел рови в огъня за обгоряла пръчка.
— Джексън, какво правиш?
— Отправната точка — този път гласът му прозвуча ясно и се разнесе из пещерата като звън. Даниел измъкна пръчката от огъня и с обгорелия й край очерта горния ъгъл на пирамидата. После с друга линия свърза трите слънца. Ъглите бяха паралелни и влизаха един в друг като нашивките на пагон. Този символ Даниел помнеше от Звездната порта. Това трябваше да е седмият символ, отправната точка, онова, което му бе нужно, за да удържи обещанието си да ги върне у дома. Нито Ковалски, нито Скаара разбраха защо Даниел разваляше „творбата“ на момчето.
— Открих го. Това е. Трите слънца над пирамидата. Сега всички бяха будни и гледаха към Даниел.
— Ето го седмият знак. Прибираме се у дома.
21
Троянският кон
Според стандартните процедури при товарене всички работоспособни хора в Нагада се свикваха при ямата. Работеха спокойно два-три часа, като никой не изкачваше единайсететажната стълба повече от два пъти. Когато натовареха количките, една малка група отнасяше рудата до пирамидата и я пращаше през Звездната порта. Привечер, когато се завръщаха, градът беше готов за празника на Текфаалит, бележещ края на четиридесетдневния работен цикъл.