Когато димът се разнесе, ясно се откроиха очертанията на О’Нийл с оръжие в ръка. За пръв път в живота си Даниел бе щастлив от срещата си с военния с черната барета. О’Нийл им изшътка да запазят мълчание. Докато се разиграваше тази сцена, откъм вратата се разнесе вик. Скаара крещеше с цяло гърло.
О’Нийл се просна на земята, преди някой да успее да мигне и преди лазерният заряд да отнесе главата му. Скаара бе забелязал стоящия в засада Хорос тъкмо на време. Онзи беше очаквал появата на О’Нийл.
Даниел и Шаури отскочиха на една страна, докато О’Нийл се претърколи на другата. Изстрелите, които не улучиха О’Нийл, сега се насочиха към Скаара и се забиха във вратата зад гърба му. Тя се сгромоляса с трясък.
Когато реши, че Скаара е мъртъв, О’Нийл бе обзет от бяс. Същият бяс, който не бе успял да преодолее, откак синът му загина по същия ненужен и жесток начин. Сега Хоросът трябваше да плати за смъртта на двете момчета. Той тръгна в настъпление, сред бясна стрелба, решен да убива или да умре.
Гвардеецът, притихнал като спокойна вода, чакаше сгоден случай. Двадесетина метра преди О’Нийл да стигне до него той стреля.
Поради интуиция или късмет, полковникът усети изстрела в полет и залегна тъкмо навреме. Така смъртоносният заряд не го засегна, а само разкри местоположението на врага му. Полковникът се превъртя и прониза ястреба между очите. Шлемът му отхвръкна назад и повлече останалата част от него някъде в тъмното.
— Хайде, О’Нийл.
Даниел изтича на светло. Шаури беше на крачка зад него, стиснала пистолета, който Ферети беше изритал под вратата.
Когато ги видя, О’Нийл се опомни. Да отмъщава за Скаара не беше част от мисията му. Опита се да потисне чувствата си и да тръгне към Старгейт, но не стигна далеч.
Извърна се рязко и отиде до падналия Хорос, измъкна пистолета си и нанесе пет съкрушителни удара в незащитения му кръст.
— Така е добре — каза той, като приключи — да се омитаме.
Отвън Ковалски изглеждаше като най-потния и вбесен човек на света. Като хвана току-що изпълзелия Скаара за глезена, той вдигна 14-годишното момче във въздуха, докато лицата им не се срещнаха.
— Не го прави никога вече! — Всяка дума се забиваше като стрела в момчето.
Изстрелът беше съборил подпорите на вратата. Без Ковалски тя щеше да се сгромоляса стремително върху Скаара, но подполковникът в последния момент успя да го издърпа за глезена.
Все още увиснал във въздуха, Скаара посочи нагоре и извика:
— Удаджет — самолети.
Като двойка кръжащи кондори, самолетите се изстреляха от върха на пирамидата и се понесоха към незащитения взвод.
— Разпръсни се! Бързо — Ковалски знаеше, че ще има жертви. Докато бригадата търсеше прикритие, Ковалски се облегна на вратата и замаха с ръце, сякаш насочваше пилотите. Надяваше се, че изстрелите им ще отворят проход в пирамидата.
Безшумните изтребители изстреляха по няколко ракети към платформата, достатъчно близо, за да затрупа Ковалски с каменни шрапнели, но и достатъчно далеч, за да засегнат вратата. Знаеха какво искаше да постигне той.
Щом самолетите се извисиха в лупинг, за да подготвят следващия си удар, той побягна с все сила към обелиските.
— Още два! Залягай! — провикна се Ферети от един изкоп близо до вратата.
Докато тичаше с всички сили по каменния наклон, Ковалски погледна през рамо. Наистина, от отсрещния край на гигантската постройка към тях се носеха трети и четвърти самолет. Щом го забелязаха, и двамата стреляха едновременно. Докато ракетите се носеха със свистене из въздуха, Ковалски кривна встрани и направи един изумителен скок към дюните, тъкмо преди голяма част от рампата да бъде отнесена от експлозията.
22
„Чакай ме!“
Когато това го забавляваше, Ра беше превъзходен играч. Често печелеше в игрите, и то не само заради способностите си, но и заради нещо, много по-важно: постоянната му воля да властва и да се налага. Ра никак не обичаше да губи.
Докато атаката на пирамидата се разгръщаше, вечно младият цар се забавляваше, като играеше едновременно две игри, които знаеше, че ще спечели. В едната от стаите си, обграден от менажерията си от деца, които бяха свидетели на играта, той се разсейваше с един вид шах, докато в същото време ръководеше унищожението на атакуващите земни жители.
Седнал изправен на масивен дървен стол с гравирана по облегалките за ръце ловна сцена, той изглеждаше напълно погълнат от партията сенет. Играта, която някога се е наричала „шаха на фараоните“ и все още се играе по поречието на Нил, изискваше огромна концентрация. Партньорът му беше красиво 13-годишно момче, което както и останалите доведени на кораба, беше лично подбрано от Ра заради невероятната му красота. Ра харесваше това момче не само заради прозрачността на кожата и гъвкавостта на тялото му, но и заради интелигентността му. То обещаваше да се превърне в приятел и компаньон, какъвто Ра дотогава не бе успял да открие.