— Джексън, Портата. — О’Нийл постави ръка на рамото на Даниел и го потупа приятелски.
— Няма време, трябва да стигнеш до силоза — подкани пак О’Нийл, но без резултат.
Около една минута той наблюдава Даниел да прегръща тялото на Шаури. Знаеше какво е да си в такова състояние, да държиш на нещо, което вече е загубено. Самият той беше прекарал така две години. Но сега не можеше да разреши на Даниел този лукс. Разтвори една по една ръцете му от прегръдката и го изправи на крака. След това повтори безсмисления, празен съвет, който беше чувал толкова пъти:
— Няма смисъл, Джексън, тя е мъртва. Прочисти съзнанието си и продължавай. Нужен си ни, за да преминеш.
Даниел нямаше нужда да прояснява ума си. Шокът от загубата на Шаури беше сторил това. Той стоеше несигурно пред Звездната порта, неспособен да си спомни кой е и какво прави там.
— Изглежда имаме компания — чу той гласа на О’Нийл. Сноп синя, кварцова светлина се изстреля от пода на стаята с медальоните и постепенно започна да се разлива встрани. Когато видя това, Даниел си помисли само за едно нещо. — саркофага. Щом веднъж беше върнал него към живот, значи можеше да направи същото и с Шаури.
О’Нийл се върна на площадката на стълбите пред големия пръстен, за да си вземе пушката. Но не стигна дотам. Даниел го бутна силно и той отхвръкна чак в другия край на стаята, където се спря в масата и заедно с бомбата се озова на земята.
Докато О’Нийл се изправи и стигне до медальона, Даниел вече седеше зад блестящата завеса от синя светлина, понесъл в ръце Шаури. Без да подозира опасността, Даниел доближи краката на Шаури твърде близо до снопа светлина, който оформяше транспортиращия цилиндър. Едно парче от робата й излезе извън периметъра. Цилиндричният сноп премина през него и мигновено го разсече. О’Нийл го видя да пада на пода.
— Джексън, какво правиш по дяволите? Бомбата!
Почти изчезнал зад блестящата завеса от синя светлина, Даниел каза нещо на полковника. Никакъв звук не можа да проникне зад завесата, но О’Нийл беше сигурен, че устните на Джексън произнесоха: „чакай ме“.
След това той изчезна, разтваряйки се в устремения нагоре поток светлина.
О’Нийл се обърна да провери механизма: 11:08 Прас! О’Нийл получи жесток удар по лицето, който го просна по гръб. Когато успя да се огледа, всички косми по тялото му настръхнаха. Над него стоеше онова изкопаемо над чието сгърчено тяло беше размишлявал в силоза — огромният войн с глава на чакал, военачалникът на Ра, Анубис.
Все пак някак трябваше да стигне до бомбата и да я спре, за да даде време на Джексън. Иначе Анубис щеше да го изпревари и да я прати на Земята.
Ковалски напрегна сили, но не можа сам да преобърне каруцата. Когато първите двама пастири дойдоха да му помогнат, той приклекна отстрани и бързо им обясни стратегията си.
— Първо обръщаме тази, после онази другата, довличаме я тук и си правим нещо като малък форд, О кей?
— О-Хей — съгласиха се те ентусиазирано.
Ковалски ги погледна пак.
— Вие не разбирате и дума, от това което казвам, нали?
Наистина никой от тях не бе схванал нюансите на плана му, но бяха разбрали същността — нещо ще става и ти ще помогнеш.
Щом небето се прочисти за малко, Ковалски скочи, разположи момчетата отстрани и заедно преобърнаха каруцата, като разсипаха кварца на пясъка. Издърпаха я малко настрани, после я катурнаха по корем и се насочиха към следващата.
Скаара и Ферети дойдоха тъкмо на време, за да помогнат. Лесно изсипаха съдържанието, преобърнаха я и бързо се окопаха под нея, за да избегнат новата атака. Застанал на четири крака, Ковалски изпробва тежестта на каруцата върху гърба си. След това бавно се надигна, като Атлас, подпрял своя край на каруцата на раменете си. Другите последваха примера му. После тръгнаха обратно към обелиските като гигантска пустинна стоножка.
Когато временният команден пост беше установен, Скаара призова и останалите пастирчета да се присъединят. Под прикриващия огън на Ковалски и Ферети, няколко от момчетата успяха да избегнат самолетите и дотичаха от съседните дюни.
— Набе! Анда ни, анда ни! — извика Скаара. Набе все още беше на върха на рампата, стотина метра по-надолу. Окуражен, той се затича към центъра на рампата със всичка сила. Не се виждаха самолети. Един от пилотите обаче го забеляза и веднага обърна изтребителя назад. Скаара се опита да го предупреди.
— Скачай, скачай!
Но Набе, съсредоточен в тичането си, продължаваше да се носи. Преди някой да успее да го спре, Скаара се измъкна от прикритието и започна да маха към Набе да се разкара от откритата рампа.
Преди да успее да го предупреди, малкият самолет изстреля един откос. Земята около Набе избухна в облак от камъни и прах. Скаара усети горещината на вълната да го блъсва в лицето, преди да го удари първата летяща осколка.