— Вървете си, вървете си! От вас взаем нищо не сме взели, вие досега нищичко не сте ни дали: какво искате сега от нас? Ходете си, ходете! Нагледахме ви се!
Заплакали староселци.
— Имате вие и преимате, ала, види се, забравили сте бога! — рекли те и се върнали в Старо село.
И ето какво се случило тогава в Ново село. В една хижа една жена замесила хляб. От вечерта още направила всичко, каквото трябва: взела три панички квасна каша, прецедила я през решето в квасилка-та, разбъркала я с вода, насипала крина ръжено брашно, размесила го, покрила квасилката, поставила я на чиста сламица до пещта.
Кисне тестото и малко по малко се повдига нагоре, набъбва: хубав хляб ще стане. Размесила жената тестото, притурила още брашно, замесила го както трябва и го оставила до утрото да втаса.
Заранта жената напалила добре пещта, па отгребала жаравата на една страна.
„Спори ми работата — мисли си тя, — осем големи кравая ще излязат тоя път; ще има цяла неделя да ядат нашите дванадесет души в къщи. А сега — тестото на лопатата, че в пещта.“
Но какво станало? Жената иска краваите в пещта да хвърли, а пък всичкото тесто от копанята се подигнало, скочило на пода, търко-лило се към прага — от прага — скок! — в пруста, от пруста към вратата, от вратата на пътя и току надолу по бърдото се търколило.
Търкаля се ръженото тесто и никой не може да го стигне. Затекла се уж жената да го догони, ала стига ли се то! Наизлезли новоселци от хижите си, затичали се след тестото, ала къде ще го стигнат: ръженото тесто се изгубило.
На селските псета се дощяло тестенце да си хапнат; затичали се и те след него с все сила, но ръженото тесто търкаля ли се, търкаля: и кучетата не могли да го стигнат.
Врани и гарвани хвръкнали, след тестото полетели; хвърчат, грачат те след него, ала не могат да откъснат и една хапка.
Тестото се търколило чак в Старо село, спряло се на мегдана.
Излезли от хижите жени, мъже, деца: чудом се чудят. Поговорили помежду си, па решили староселските старейшини да вземат тестото, хляб да опекат и на всички поравно да го поделят.
А и на другия ден се случило същото. На всичките жени в Ново село, които умесили хляб, ръженото тесто излязло от копанята, по-пълзяло към прага, от прага — в пруста, от пруста — на двора, от двора — на пътя, па се търколило, изгубило се от очи: само староселци го видели. Тъй новоселци и не узнали къде им е избягало ръженото тесто, а то пак при староселци отишло.
И всеки ден все това, че това: тестото от копанята, колачетата и хлябовете от пещта, млинчетата от тепсиите, брашното, житото от чувалите, от кошовете, от нощвите все тече, бяга, лети от новото заселище към старото село.
А староселци от ден на ден все по-богати ставали. Всяка хижа поред хляб пекла и все поравно си го делели.
В Ново село работата все по-зле и по-зле отивала. Житото се свършило, хората вече дояждали последните корички. Загрижили се новоселци, умислили се. И ето че се разчуло в Ново село за добруването на староселци: там нямало вече глад, тежкият живот се свършил, всичкият новоселски хляб отишъл в Старо село.
Дошло сега ред на новоселци да тръгнат по просия.
Приготвили се една утрина. Тръгнали по пътеката.
Дошли новоселци в Старо село, ала чак към пладне; жените прибирали трапезите. Пристъпват новоселци и почват да се молят:
— Нека сами се укорим, обични роднини, за туй, че на лошото време ви оставихме в тежка беда. Забравете това! Помогнете ни!
— Ах, братя, оставете туй! Елате заедно да хапнем! Поседнете, съседи, на една трапеза с нас: ще се постесним, ще похапнем, каквото господ дал!
Поседнали староселци и новоселци; повеселили се, заедно пийнали и хапнали. После почнали да се питат защо всичкото жито до последно зрънце отишло от Ново село в Старо село. Размислили се. Мислили, мислили, па най-сетне решили:
„Когато се съградили първите хижи в Ново село, всяка нова домакиня замесвала първото тесто от староселско брашно. И всеки селянин посявал първия път своята новоселска нива с бащините си ста-роселски зърна. Колкото и хижи да се явили след това в Ново село, колкото и нови хора да се родили, на всички ръжта била староселска.“
— Та, ще рече, ние сме от един и същи род! — отсекли староселци и новоселци. — И се храним от едно и също ръжено зърно!
Помирили се тогава староселци и новоселци; започнали в мир да живеят, да се спохождат и да си помагат.