Ради Царев
Старото ми ловно куче Рекс
Чувах от време на време възбуденото му скимтене навън, докато подреждах раницата и обличах набързо ловните си дрехи, но трябваше ли да скачам от високия прозорец на къщата направо на улицата само заради това, че кучето щеше да ме види, когато минавам през двора?
Всяко криене вече ставаше излишно. И без това кучето беше доловило, че се стягам за лов. Как се досещаше за трескавите ми приготовления, след като ни деляха няколко дебели стени, не мога да си обясня и до ден-днешен. Разбира се, чувствах своята вина към него, тъй като този сезон не го бях извеждал из ловните полета. Не му бях позволил да потича, забило нос в прясната дивечова диря, защото се боях от насмешките на другарите си, които щяха да ми натякват, че „черният старец“ пак се е уморил и забавя движението на групата в лова.
През последните дни бях очаквал ловния излет в неделя с нарастващо нетърпение: беше навалял чудесен сняг и по-добре от всеки друг път разбирах в този ранен час какво ще изпита Рекс, надушил познатия остър мирис на барут, смазка и кожа, който се излъчваше от пушката в калъфа.
Може би затова се спрях за миг пред дървената къщичка на кучето, когато вървях към вратата. Черният Рекс стоеше пред входа, опънал до скъсване кожения ремък, който почти го задушаваше. От гърлото му не излизаха звуци, но очите гледаха в полуздрача със спотаена надежда, а опашката му потрепваше нервно.
Кучето легна по гърди в снега, издаде глухи призивни звуци, както в отминалите времена на безгрижните игри. То се опитваше да ме примами. Очакваше да пристъпя, да посегна и да откача каишката, но аз разтърсих упорито рамене и тръгнах към портата. Дявол да го вземе, не бива да се разкисвам. На улицата ме сподири плачевно скимтене, което заглъхна зад първия завой, но остана да звучи в съзнанието ми като упрек, защото твърде много обичах това старо куче.
Събрахме се на уреченото място и обсъдихме плана на гонките за диви свине. Решихме да обхванем неравния горист хребет, издигащ се недалеч от градчето ни. Напред заминаха двама разузнавачи, за да заобикалят мястото на първата пусия. Те трябваше да пресекат всички дири и да установят влизали ли са или са излизали от горичката диви свине.
Стръмната пътека се виеше по склона на височината между криви дъбови и грапави габъри. Снегът беше обвезан тук-там с шарките на характерните заешки дири, с нежните верижки от лапите на катерици и с праволинейните броеници от лисичи следи. Чистият студен въздух насищаше разгорещената ни кръв и сякаш даваше нови сили, тласкаше ни напред.
Горе ръководителят на лова изслуша върналите се разузнавачи. Дивите свине бяха нейде сред гъсталаците на невисока бърчина върху платото. Той определи шепнешком местата на пусиите и ние тръгнахме да ги заемем, преди гоначите с кучетата да вдигнат шум.
Пробивах си път в храстите с неочаквана ловкост и пъргавина. Минавах успешно ребром между напуканите дънери на дъбовете и гладките издънки на леските, пролазвах по гърди под сплетените бодливи клонки на шипките, целите омотани от жилавите стъбла на повета. Задъхвах се, пот избиваше на вълни по челото ми, но не спирах, сякаш от навременното заемане на пусията зависеше живота ми.
Най-сетне стигнах до белия камък — мястото на определената ми пусия. Свалих раницата, пречупих двуцевката и сложих в едната цев патрон с едри сачми, а в другата бренеке. След това се огледах задъхан. Отляво на мен имаше криволичещ тесен дол, по дъното на който течеше ручей, сега скрит под лед и сняг. Отдясно по стръмен склон се спускаше гора, прерязана от продълговати пролуки, в които светлееха ивици сняг.
Белият камък беше заобиколен от дъбови дървета, вплели корени в рехав свод. По тях се бяха запазили кичури миналогодишни листа, оцветени в нежни пастелни кафяво-жълти багри. Съвсем естествено беше дивите свине, подгонени от кучетата и гоначите, да дойдат по дола. Те можеха да преминат на това място през линията на пусиите само по едва забележимата пътека, по която бях дошъл преди малко, и това ме облекчаваше много в дебненето.
Застанах по-удобно до дънера на стар крив дъб. Отъпках си мъничко харманче в снега, после хвърлих отгоре няколко шепи сухи листа, за да не премръзнат краката ми от дългото стоене на едно място. Наоколо цареше необикновена тишина. Само в лекото ромолене на ручея под леда, в слабия звън на сухи листа и в тупането на сърцето ми долавях пулса на природата.
Ето, в далечината прозвуча изстрел. Гоначите вече тръгваха. Те бяха трима пъргави мъже, които водеха кучета. Преди години и аз заставах там с моя Рекс и се промъквах между дърветата, надавайки силни викове — буйно, задъхано преследване, търчене редом с кучето. То можеше всеки миг да надуши глиган и тогава трябваше да бъде отвързано и пуснато по дирята, за да догони дивеча към пусиите на ловците.