И той удържа думата си.
Колко вълнения преживях тогава, колко страхове…
Отстъпиха ни по една камила и поехме. Аз се унасях от клатушкането на камилата, от песента на звънчетата и и от треската, задрямвах, събуждах се, а ние все вървяхме, вървяхме. Пясъкът скърцаше под краката на животните, а върху гърбовете им се поклащаха чернобрадите араби, които надуваха монотонно тръстиковите си флейти и ме разглеждаха под вежди, все още недоверчиво и враждебно.
Около главата ни кръжеше безшумно рояк мушици, от онези досадни малки мушици, които се въдят из оазисите и придружават на цели облаци керваните. Те се завираха в очите и в носа ми, пречеха ми да дишам, задавяха ме. Аз ги размазвах яростно по лицето си с дузини, а те не свършваха, сякаш извираха от въздуха.
Над главата ми изпърха пустинна чучулига, а след нея по близката дюна притича фенек — пустинната лисичка, милото животинче с големи уши и умни очи. Фенекът се стъписа, изненадан от ненадейната среща, и в миг изчезна, както изчезва мираж, сякаш потъна в земята. Но аз зная неговата дарба. Само за секунда то успява да се зарови в пясъка. Така се пази от враговете.
След няколко часа път камилите проточиха шии и забързаха, усетили оазиса си — една тъмна точка на кръгозора, свеж остров от зеленина сред безбрежния пясъчен океан.
В гъстата сянка на финиковата гора се гушат двадесетина хижи от палмови стъбла, свързани с палмови въжета и покрити с палмови листа.
Тук живея сега. Аз още не съм оздравял. Понякога се питам дали въобще ще оздравея. За мене се грижи майката на моя покровител, една пъргава, вечно усмихната старица, чужда майка, а моята дори не подозира къде съм.
Неусетно се сприятелихме с Абд-ел-Герил. Сближих се и със съселяните му, които идват често при мене, сърбат шумно кафето от смлени финикови костилки и ме разпитват за нашия живот. Често ме гощават със салата от палмови пъпки и всякакви ястия, сготвени с фурми и камилско месо, черпят ме с «лакби», вино от палмов сок.
Аз като че ли почвам да разбирам тези сурови прости хора и да ги обиквам. Вече знам — те не са разбойници, каквито ги считах досега, а хора, обикновени хора като тебе и мене, които милеят за своята земя и знаят да се борят за нея.
Пък аз бях тръгнал да ги убивам за пари…
Смутен от тази мисъл, аз ти пиша, легнал върху рогозка, изтъкана от палмови листа. Не знам дали писмото ми ще стигне до тебе, но трябва да пиша, трябва да излея някому болката си.
Пред мене бълбука бистрият извор, в който се оглеждат финиковите палми, тези несравними красавици, единствените дървета, които растат в пустинята.
Плодовете вече зреят. Лежа и гледам към върховете на високите тридесетметрови стволове. Там горе, под бухналите ветрила на перестите листа, са се покатерили млади мъже, които берат фурми от нависналите гроздове. Щом напълнят кошниците си, те се спускат на земята и разстилат на слънце набраните плодове. А след като ги изсушат, ги зариват в пясъка, тъй както ние насипваме житото в хамбара. Не се знае каква ще бъде идната година. Я не родят палмите, я ги огризат скакалците. А без фурми арабите са обречени на гладна смърт. От глад ще загинат тогава и камилите, конете, кучетата…
Свечерява се. Арабите излизат на хладина пред хижите си. Забулени жени с шарени стомни ситнят към извора за вода.
Ненадейно от небето се спускат ято лястовици и накацват по палмите. Гледам ги и страшна, нетърпима мъка стяга гърдите ми. Лястовички! Нашите лястовички! Те долитат от север, подгонени от настъпващата есен. Навярно идат от моята страна, отде да знам дали някоя от тях не гнезди под стрехата на родния ми дом. И може би вечер, седнала на пейката до кичестия чемшир, мама е гледала тази лястовичка — угрижена за своя син.
Аз й писах, но тя не ми отговори. Сърди се, милата, знам. И има право. Моля те, иди при нея, поздрави я и й кажи, че съм добре… Не споменавай за раняването ми! Успокой я, че ще се върна скоро! Зарадвай я малко, макар да не е вярно!
Пък кой знае — може и да оздравея!
А тогава? Какво ще правя тогава? Защото съм длъжен да се върна в казармата, тъй изисква моят договор. Наруша ли го — чака ме затвор. А аз не искам, не мога да се бия срещу новия си приятел, срещу неговите сънародници, срещу гордите синове на тази сурова страна. Сърцето ми повече не дава да убивам хора, които имат само една вина — че искат да бъдат свободни.
Толкова ми е тежко! Та аз съм виновен пред всички: пред закона, пред тези бедни хорица, пред моята злочеста майка!
Не е ли това моето наказание?
Отпуснах пожълтелия лист.
Оттогава изминаха много-много години.
Никога не научих какво е станало с моя приятел. Не получих второ писмо от него, не получих никаква вест. А нещастната майка бе умряла, преди пристигането на това писмо.