Зная, че на мнозина тоя звук много не се харесва; но аз го обичам много и ако понякога ми се случи тук да чуя скърцане на врати, изведнъж просто ми лъхва на село, на ниска стаичка, озарена от свещ в старовремски светилник, на вечеря, сложена вече на масата, на майска тъмна нощ, която през отворения прозорец наднича от градината към наредената маса, на славей, който залива градината, къщата и далечната река със своите трели, на страх и шумолене на клони… и, Боже, каква дълга върволица от спомени ми навява тогава всичко това. Столовете в стаята бяха дървени, масивни, каквито са били на мода едно време; всички те бяха с високи дялани облегала в естествен вид, без всякакъв лак и боя; дори не бяха покрити с плат и донякъде приличаха на ония столове, върху които и до днес сядат архиереите. Триъгълни масички по ъглите, четириъгълни пред дивана и пред огледалото в тънка златна рамка, обвита с листа, които бяха осеяни от мухите с черни точки, пред дивана голям килим с птици, подобни на цветя, и с цветя, подобни на птици — ето почти всичката украса на скромната къщичка, гдето живееха моите старци. Слугинската стая беше пълна с млади и немлади девойки във фусти на ивици, на които Пулхерия Ивановна понякога даваше да шият някои дреболии или ги караше да чистят ягоди, но повечето от които бързаха към кухнята да спят. Пулхерия Ивановна смяташе за необходимо да ги държи вкъщи и строго следеше за тяхната нравственост. Но за голяма нейна изненада не минаваха няколко месеца и снагата на някои от нейните девойки ставаше много по-пълна от обикновено; това изглеждаше толкова по-чудно, тъй като в къщата почти нямаше неженени слуги, като се изключи може би само момчето, прислужващо в стаите, което ходеше в сив полуфрак босо и ако не ядеше, непременно спеше. Пулхерия Ивановна обикновено се скарваше на виновната и строго заповядваше занапред да не се случва такова нещо. По стъклата на прозорците бръмчеше страшно множество мухи, което заглушаваше дебелия глас на някоя земна пчела, придружаван понякога от пронизителното жужене на осите; но щом внасяха свещите, цялото това множество отиваше да спи и покриваше като черен облак целия таван.
Афанасий Иванович твърде малко се занимаваше със стопанството, макар че понякога отиваше при косачите и жетварите и доста внимателно гледаше тяхната работа; цялото бреме на управлението лежеше върху Пулхерия Ивановна. Стопанисването на Пулхерия Ивановна се състоеше в непрекъснато отключване и заключване на килера, в насоляване, сушене, варене на безбройно количество плодове и зеленчуци. Нейната къща напълно приличаше на химическа лаборатория. Под ябълката винаги имаше накладен огън: и от железния триножник почти никога не се сваляше котелът или медната тава, пълна със сладко, желе, мармалад, варени с мед, със захар и не помня още с какво. Под друго дърво кочияшът вечно преваряваше в медно казанче ракия от листа на праскови, от смрадликов цвят, червен кантарион, вишневи костилки и към края на този процес съвсем не беше в състояние да си обърне езика, дрънкаше такива глупости, че Пулхерия Ивановна нищо не можеше да разбере, и отиваше в кухнята да спи. Всичката тая смет се вареше, солеше, сушеше в такова количество, че то навярно би удавило в края на краищата целия двор — защото Пулхерия Ивановна винаги обичаше да приготвя освен пресметнатото за употребяване още и за запас, — ако по-голямата половина от всичко това не се изяждаше от слугините, които се промъкваха в килера и тъй ужасно преяждаха, че цял ден пъшкаха и се оплакваха от корем. В земеделието и другите стопански клонове извън къщата Пулхерия Ивановна имаше малко възможност да се меси. Управителят, в съюз със селския кмет безмилостно ги крадеше. Двамата бяха усвоили навика да влизат в господарските гори като в свои собствени, правеха от тях множество шейни и ги продаваха на близкия панаир, освен това продаваха и на съседните казаци всички дебели дъбове за строеж на мелници. Само веднъж Пулхерия Ивановна реши да направи ревизия на горите си. За тая цел бяха запрегнати дрожки с огромни кожени чергила, от които — щом кочияшът тръснеше поводите и конете, служили още и в милицията, потегляха — въздухът се изпълваше с чудовати звуци, така че изведнъж се чуваха и флейта, и дайре, и барабан; всяко гвоздейче и всяка желязна скоба звънтяха толкова силно, че чак до водениците се чуваше как господарката тръгва на път, макар че това разстояние беше не по-малко от две версти. Пулхерия Ивановна не можа да не забележи страшното опустошение в гората и загубата на ония дъбове, които тя още в детинството си знаеше като стогодишни.