— Защо, Ничипоре, дъбчетата са толкова оредели?… — каза тя, като се обърна към своя управител, който се намираше до нея. — Внимавай косата ти да не оредее.
— Защо да са оредели? — казваше обикновено управителят. — Загубили са се! Просто съвсем са се загубили: и гръм ги е съсипал, и червеи са ги изяли — загубили са се, пани, загубили са се.
Пулхерия Ивановна напълно се задоволяваше от тоя отговор и когато се връщаше вкъщи, даваше заповед да се удвои само стражата в градината около испанските вишни и големите зимни круши. Тия достойни управници — управителят и кметът, бяха сметнали за съвсем излишно да докарват всичкото брашно в господарските хамбари, защото на господарите щяло да стигне и половината; най-после и тая половина те докарваха плесенясала или мокра, след като е била бракувана на панаира. Но колкото и да крадяха управителят и кметът, колкото и ужасно да плюскаха всички в къщата, като се почне от ключарката и се свърши със свинете, които унищожаваха страшно много сливи и ябълки и често пъти блъскаха дървото със собствената си зурла, за да одрусат от него цял дъжд от плодове, колкото и да ги кълвяха врабците и враните, колкото и подаръци да носеха слугите на своите сватове в други села и дори да мъкнеха от килерите стари платна и прежди и всичко това да се насочваше към всемирния извор, т.е. към кръчмата, колкото и да крадяха гостите, флегматичните кочияши и лакеите — благословената земя произвеждаше всичко това в такова изобилие, Афанасий Иванович и Пулхерия Ивановна имаха нужда от толкова малко, че всички тия страшни разхищения бяха сякаш съвсем незабележими в тяхното стопанство.
Двамата старци по старинния обичай на старовремските помешчици обичаха да си похапват. Щом се сипваше зората (те винаги ставаха рано) и вратите почнеха своя разногласен концерт, те вече седяха до масичката и пиеха кафе. След като изпиваше кафето, Афанасий Иванович излизаше в пруста, размахваше кърпичката си и казваше: „Къш, къш, гъша пасмина, от вратата!“ В двора обикновено срещаше управителя. Той имаше навика да влиза в разговор с него, разпитваше за полските работи до най-голяма подробност, правеше такива забележки и даваше такива заповеди, които биха изненадали всекиго с необикновеното познаване на стопанството и никой човек не би дръзнал дори да помисли, че може да се открадне нещо от такъв буден стопанин. Но неговият управител беше стар врабец, той знаеше как трябва да отговаря, а още повече как трябва да се разпорежда.
След това Афанасий Иванович се връщаше в стаята, доближаваше се до Пулхерия Ивановна и казваше:
— Не мислите ли, Пулхерия Ивановна, че е време да си похапнем нещо?
— Че какво да си похапнем сега, Афанасий Иванович? Дали питка със сланина, или пирожки с мак, или може би солени гъбки?
— Може и гъбки или пирожки — отговаряше Афанасий Иванович и на масата изведнъж се явяваше покривка и върху нея пирожки и гъбки.
Един час преди обеда Афанасий Иванович отново си хапваше, наливаше си една старинна сребърна чашка ракия, закусваше с гъбки, разни сушени рибки и други неща. Сядаха да обядват в дванайсет часа. Освен блюдата и сосиерите на масата имаше множество гърненца със замазани капаци, за да не може да изветрее някое апетитно изделие на старовремската вкусна кухня. През време на обеда обикновено се водеше разговор за предмети, най-близки до обеда.
— Струва ми се, че тая каша е малко прегоряла — казваше обикновено Афанасий Иванович. — На вас не ви ли се струва така, Пулхерия Ивановна?
— Не, Афанасий Иванович, сложете повечко масло, тогава тя няма да ви се струва прегоряла, или ето, вземете от тоя сос с гъбки и я полейте.
— Може — казваше Афанасий Иванович и протягаше чинията си, — да опитаме как ще стане.
След обеда Афанасий Иванович отиваше да си почине около един час, след което Пулхерия Ивановна донасяше разрязана диня и казваше:
— Ето, опитайте Афанасий Иванович, каква хубава диня!
— Не гледайте, Пулхерия Ивановна, че е червена — казваше Афанасий Иванович, като вземаше един голям резен… — Може да е червена и пак да е лоша.
Но динята незабавно изчезваше. След това Афанасий Иванович изяждаше още няколко круши и отиваше да се поразходи из градината заедно с Пулхерия Ивановна. Като се връщаха вкъщи, Пулхерия Ивановна отиваше да си гледа работата, а той сядаше под навеса, обърнат към двора, и гледаше как килерът постоянно показваше и скриваше вътрешността си и слугините, блъскайки се една друга, ту внасяха, ту изнасяха куп разни неща в дървени сандъци, в кошници, в корита и в други плодохранилища. Малко по-късно той пращаше да повикат Пулхерия Ивановна или сам отиваше при нея и казваше: