избягаха от ръцете на дервишите.
След дълги месеци пътешествия
те стигнаха езерото,
разположено на юг от Абисиния. Отиват към океана. Молят за бърза помощ.“
Отстрани на хартията имаше и допълнение, написано с по-дребни букви:
„Това хвърчило, петдесет и четвърто поред, е пуснато от планините, заобикалящи неизвестно на географията езеро. Който го намери, нека съобщи в Управлението на Канала а Порт Саид или на капитан Глен в Момбаса.
Станислав Тарковски“
Когато гласът на капитана заглъхна, двамата приятели започнаха да се споглеждат мълчаливо.
— Какво е това? — попита най-после доктор Клари. — Не вярвам на очите си! — отвърна капитанът.
— Но това не е мираж?
— Не.
— Ясно е написано: „Нели Раулисън и Станислав Тарковски“.
— Прекалено ясно…
— И те може да са навсякъде в тези местности. — Бог ти е спасил, това е възможно. — Хвала му — извика разпалено докторът.
— Но къде да ти търсим?
— Нищо повече ли няма на хвърчилото?
— Има още няколко думи, но на разкъсаното от клоните място. Трудно е да се прочете.
Двамата сведоха глави над листа и едва след дълго проучване успяха да разчетат.
„Дъждовният период отдавна мина.“
— Какво означава това? — попита докторът.
— Означава, че момчето е загубило представа за времето.
И по този начин е искал да определи горе-долу датата. Прав си! Тогава това хвърчило може би е пуснато съвсем наскоро.
— Ако е така, те сигурно не са далеч.
Възбуденият и прекъсван разговор продължи още малко, след това и двамата започнаха отново да оглеждат хвърчилото и да обсъждат всяка написана върху него дума. Всичко обаче изглеждаше толкова невероятно, че ако не се бе случило в тези краища, където въобще нямаше европейци, на повече от шестстотин километра от най-близкото крайбрежие, докторът и капитанът щяха да предположат, че това е неуместна шега на европейски деца, които са прочели във вестниците за отвличането, или пък някои възпитаници на мисионери. Но беше трудно да не вярват на очите си: нали хвърчилото им бе в ръцете и поизтритите надписи се чернееха пред тях.
И все пак много неща не можеха да разберат. Откъде децата са взели хартия за хвърчилата? Ако я бяха получили от някакъв керван, в такъв случай биха се присъединили към него и нямаше да искат помощ. По какви причини момчето не се е опитало да избяга с малкото си другарче з Абисиния? Защо дервишите са ги изпратили на изток от Нил в непознати земи? По какъв начин са успели да се измъкнат от ръцете на стражата? Къде са се укривали? По какво чудо не са измрели от глад през дългите месеци на пътуването, не са станали жертва на дивите зверове и защо не са ги убили диваците? На всички тези въпроси нямаше отговор.
— Нищо не разбирам, нищо не разбирам — повтаряше доктор Клари, — това сигурно е някакво божие чудо!
— Несъмнено — отвърна капитанът. След това добави:
— Брей, това е момче! Всичко е негово дело.
— И не е изоставил малката. Бог да благослови главата и очите му.
— Стенли, дори Стенли не би преживял и три дни в тези условия.
— И все пак те са живи.
— Но молят за помощ. Престоят свърши! Тръгваме веднага.
Така и стана. По пътя двамата приятели отново разглеждаха хвърчилото с надежда да намерят по него някакви указания за посоката, в която трябваше да бързат на помощ. Но такива указания липсваха. Капитанът водеше кервана на зигзаг с надежда да попадне на някаква следа, на угаснало огнище или на дърво с издълбани в кората знаци. По този начин се придвижваха няколко дни наред. След това, за нещастие, навлязоха в равнина без всякакви дървета, покрита с високи калунови храсталаци и островчета изсъхнала трева. Безпокойство започна да овладява и двамата приятели. Колко лесно беше да се разминат в тези безкрайни пространства дори с цял керван, а какво остава с две деца, които, както си представяха, пълзят някъде си като малки буболечки сред по-високите от тях храсталаци. Измина поредният ден. Не помагаха нито тенекиените кутии с бележки в тях, оставяни по островчетата трева, нито огньовете през нощта. Понякога капитанът и докторът започваха да губят надежда, че ще успеят да намерят децата и особено, че ще ги намерят живи.
Все пак търсеха старателно и през следващите дни. Патрулите, които Глен изпращаше вдясно и вляво, най-после съобщиха, че по-нататък започва напълно безводна пустиня, та ако случайно открият в някоя земна пукнатина вода, добре ще е да спрат, за да се запасят за по-нататъшния път.
Пукнатината беше скоро цял процеп, дълбок над десетина метра и сравнително много тесен. На дъното му имаше топъл извор, който сякаш кипеше, защото водата беше наситена с въгледвуокис. Ала след изстудяването се оказа, че водата е добра и безвредна. Изворът беше толкова силен, че триста души от кервана не можеха да го изчерпят. Дори колкото повече черпеха, толкова по-силно извираше водата и по-високо изпълваше процепа.