А децата, напили се с вода, нахранени, преоблечени и оставени да спят, спяха като мъртви през целия следващ ден, хората от техния керван — също. Капитан Глен правеше опит да разпитва Кали за приключенията около пътуването и за подвига на Стас, но младият негър, като отвори едното си око, отвърна само: „Велики господар всичко може!“ и отново заспа. В края на краищата трябваше да отложат въпросите и обясненията за следващите дни.
В това време двамата приятели се съветваха за обратния път до Момбаса. И без това бяха стигнали по-далеч и проучили много повече местности, отколкото им беше възложено, затова решиха да се върнат незабавно. Наистина онова неизвестно на географията езеро много привличаше капитана, но съображенията за здравето на децата и желанието да ги предаде колкото може по-бързо на загрижените им родители надделяха. Докторът обаче предупреждаваше, че те трябва да си починат на хладните възвишения на планината Кения или на Килиманджаро. Едва оттам решиха да изпратят вест на бащите им и да ги поканят, да дойдат в Момбаса.
Обратното пътуване започна на третия ден, след необходимата почивка и баните в топлите извори. Този ден беше също така и ден на раздяла с Кали. Стас убеди малката, че да го водят повече със себе си до океана или чак до Египет, би било егоистично от тяхна страна. Каза й, че в Египет, а дори и в Англия, Кали няма да представлява нищо друго освен слуга, а като поеме властта над своя народ, като крал, ще разшири и утвърди християнството, ще смекчи дивите нрави сред Вахима и ще ги направи не само цивилизовани, но и добри хора, Горе-долу същото повтори и на Кали.
Ала при раздялата се проляха много сълзи, от които не се срамуваше и Стас, защото той и Нели бяха преживели с Кали толкова трудни и добри мигове, и двамата не само се научиха да ценят доброто му сърце, но и искрено го обикнаха.
Младият негър дълго лежа пред своя „бвана кубва“ и „добрия Мзиму“. На два пъти се връща, за да ги погледа още малко, но най-сетне моментът на раздялата настъпи и двата кервана тръгнаха в две различни посоки.
Едва през време на пътуването започнаха разказите за приключенията на малките пътешественици. Склонният някога към хвалби Стас сега въобще не се хвалеше.
Просто твърде много беше извършил, твърде много преминал, много се бе развил, за да не разбира, че думите не бива да надминават делата. Всъщност, самите дела бяха достатъчни, макар и да ги разказваше най-скромно. Всеки ден през време на горещите „бели часове“ и вечер на биваците пред очите на капитан Глен и доктор Клари преминаваха като картини преживелиците и случките, през които бяха минали децата. Те виждаха отвличането от МедннетелФаюм и страшния път с камилите през пустинята, и Хартум, и Омдурман — подобни на пъкъл на земята, и враждебния Махди. Когато Стас разказа как бе отговорил на Махди, когато той го придумвал да смени вярата си, двамата приятели станаха и всеки поотделно стисна крепко десницата на Стас, а след това капитанът рече:
— Махди вече не е жив!
— Махди не е жив? — повтори изненадан Стас.
— Да — обади се докторът. — Задушил се от собствената си тлъстина, или казано по-иначе, умрял от сърце, а след него пое властта Абдулахи.
Настъпи дълго мълчание.
— Ха — каза. Стас, — той не е допускал, когато ни изпращаше на явна гибел за Фашода, че смъртта ще настигне по-напред него,. .
А след малко добави:
— Но Абдулахи е още по-жесток от Махди.
— Затова вече започнаха бунтове и кланета — отвърна капитанът — и цялата сграда, издигната от Махди, трябва рано иди късно да рухне.
— А какво ще Настъпи след това?
— Англия — каза капитанът1.
——
1 Господството на Абдулахи обаче продължи още десет години. Последният удар на дервишите нанесе лорд Киченър, който в голяма кръвопролитна битка унищожи почти до крак противника, а след това заповяда да сравнят със земята гроба на Махди. — Б.а
По-нататък по пътя Стас разказваше за пътуването до Фашода, за смъртта на Динах, за заминаването от Фашода към безлюдните местности и търсенето на Смаин. Когато стигна до случката с убиването на лъва, а след това на Гебхър, Хамис и двамата бедуини, капитанът го прекъсна с две думи: „Ол райт!“; след това отново му стисна десницата и двамата с Клари слушаха по-нататък с повишено внимание — за опитомяването на Кинг, за настаняването им в „Краков“, за намирането на Линде и за хвърчилата, които децата пускали от планината Карамойо. Докторът, който с всеки изминат ден се привързваше все по-силно към малката Нели, толкова много се вълнуваше от всичко онова, що я беше заплашвало, че от време на време трябваше да се подкрепя с няколко глътки бренди, а когато Стас разказа как за малко Нели не бе станала жертва на свирепия вобо, той грабна момичето на ръце и дълго не искаше да го пусне, сякаш се страхуваше да не би някакъв нов хищник да заплаши живота му.