Приготовленията за път не продължиха много и на следващия ден от получаването на телеграмата двамата инженери, заедно с учителката на Нели, се намериха на борда на големия параход „Пенинсулър енд Ориент’ къмпани“, който заминаваше за Индия и по пътя се отбиваше в Аден, Момбаса и Занзибар. В Аден ги очакваше следващата телеграма, която гласеше: „Децата са с нас — здрави — момчето герой“. След прочитането й господин Раулисън едва не се побърка от радост и стискайки дланите, на господин Тарковски, повтаряше: „Виждаш ли, той я е спасил! На него дължи живота си!“, а господин Тарковски, като не искаше да показва излишна слабост, само каза със стиснати зъби: „Да! Мъжки се е справило момчето ми!“ — но когато остана сам в каютата, плака от щастие.
Най-после настъпи моментът, в който децата се хвърлиха в прегръдките на бащите си. Господин Раулисън вдигна на ръце своето възвърнато съкровище, а господин Тарковски дълго притиска своя герой на гърдите си. Тяхното нещастие отмина, както преминават вихрите и бурите в пустинята. Животът отново беше изпълнен с добро настроение и щастие, а тъгата и предишната раздяла увеличаваха още повече радостта им. Децата се учудиха само, че главите на татковците бяха напълно побелели през време на раздялата.
За Суец се връщаха с прекрасния френски кораб, който принадлежеше на компанията „Месажри Маритим“, препълнен с пътници от островите Реюнион, Мавриций, от Мадагаскар и Занзибар. Когато се пръсна вестта, че на борда се намират децата, избягали от плен при дервишите, Стас стана обект на всеобщо любопитство и възхищение. Но щастливото семейство предпочиташе да се затваря в голямата каюта, която им бе отстъпил капитанът, и да прекарва в нея прохладните часове в разговори. В тях вземаше участие и Нели, чуруликайки като птиче и същевременно развличайки всички, защото започваше всяко изречение с „и“. Седнала, на коленете на баща си, с вдигнати към него прелестни очички, тя разказваше така: „И, татко И ни отвлякоха, и ни откараха с камили, и Гебхър ме удари, и Стас ме защищаваше, и пристигнахме в Хартум, и там хората умираха от глад, и Стас работеше, за да изкара — за мен фурми, и бяхме при Махди, и Стас не поиска да смени вярата си, и Махди ни изпрати във Фашода, й след това Стас уби лъва и всичките, и живеехме в огромно дърво, което се нарича «Краков», и Кинг беше с нас, и имах треска, и Стас ме излекува, и уби вобо и победи самбурите, и винаги беше добър към мен, татко!…“
Също така разказваше за Кали, за Меа, за Кинг, за Саба, за планината „Линде“, за хвърчилата и за последното пътешествие, чак до срещата с кервана на капитана и доктора.
Като слушаше чуруликането й, господин Раулисън едвам сдържаше сълзите си и често-често притискаше към сърцето си своето момиче, а господин Тарковски не можеше да си намери място от гордост и щастие, защото дори от детските разкази личеше, че ако не е била смелостта и енергичността на момчето, малката е щяла да загине безвъзвратно, не веднъж, а хиляди пъти.
Стас даваше подробно и точно обяснение за всичко. И стана така, че при разказа за пътуването от Фашода до водопада от душата му падна огромна тежест, защото, като разказа как е застрелял Гебхър и неговите другари, той се запъна и започна тревожно да поглежда баща си, а господин Тарковски свъси вежди, помисли малко, след това каза сериозно:
— Слушай, Сташек! Никому не е позволено да се разпорежда свободно със смъртта, но ако някой заплашва родината ти, живота на майка ти, на сестра ти или живота на жената, която е поверена на твоята закрила,стреляй в главата, без да питаш, и хич не си създавай угризения на съвестта.
Веднага след завръщането в Порт Саид господин Раулисън отведе Нели в Англия, където той остана за постоянно. Бащата на Стас го записа в училището в Александрия, защото там по-малко знаеха за неговите подвизи и приключения. Почти всеки ден децата си пишеха писма, но обстоятелствата се стекоха така, че те не се видяха цели десет години.-След като завърши училището в Египет, момчето постъпи в политехниката в Цюрих, а след дипломирането си работи, при прокарването на тунелите в Швейцария.