— Хамис, доведи кучето.
Малкият суданец изчезна зад кухненската палатка и след малко отново се появи, като водеше за нашийника един грамаден звяр.
Нели чак се отдръпна назад.
— Ах! — извика тя и хвана баща си за ръката.
Затова пък Стас беше възхитен:
— Та това е лъв, а не куче!
——
’ Добре (англ.) — Б. пр.
— Казва се Саба (лъв) — отговори господин Тарковски. — Той е от расата на мастифите, а те са най-големите кучета на света. Това е едва на пет години, но наистина е огромно. Не се страхувай, Нели, кротко е като агне. Само по-смело! Пусни го, Хамис!
Хамис пусна нашийника, за който придържаше кучето, и то, като усети, че е свободно, започна да върти опашка, да се гали о господин Тарковски, когото вече беше опознало преди това, и да полайва от радост.
Децата гледаха с възхищение на лунната светлина грамадната му кръгла глава с провиснали устни, дебелите му лапи, огромното му тяло, което наистина приличаше на тялото на лъв с бледожълта козина. Подобно нещо те не бяха виждали досега.
— С такова куче човек би могъл да мине безопасно през цяла Африка — извика Стас.
— Питай го дали може да ти донесе носорог — каза господин Тарковски.
Саба не можеше наистина да отговори на този въпрос, но затова пък все по-весело въртеше опашка и толкова сърдечно се галеше о хората, че Нели изведнъж престана да се страхува от него и започна да го милва по главата.
— Саба, скъпи, миличък Саба.
Господин Раулисън се наведе към него, вдигна главата му към личицето на момиченцето и рече:
— Саба, виж добре това момиче. Тя е твоята господарка! Трябва да я слушаш и пазиш, разбираш ли?
— Бау! — обади се басово Саба, сякаш наистина разбра какво говорят.
Той дори беше разбрал много по-добре, отколкото можеше да се очаква, защото, възползувайки се от това, че главата му се намираше почти до лицето на момичето, близна го с широкия си език по нослето и бузите в знак на преданост.
Това предизвика всеобщ смях. Нели трябваше да отиде в палатката, за да се измие. Когато се върна след четвърт час, тя видя Саба с лапи върху раменете на Стас, който се огъваше под тежестта му. Кучето беше с цяла глава по-високо от него.
Наближаваше време за сън, но малката измоли още половин час за игра, за да се опознае по-добре с новия си приятел. Запознанството тръгна толкова лесно, че след малко господин Тарковски я постави върху гърба на кучето, по женски, на едната му страна, и като я придържаше, опасявайки се да не падне, каза на Стас да води кучето за нашийника. Тя измина така петнайсетина крачки, след това и Стас се опита да яхне необикновения жребец, но тогава той седна на задните си лапи и Стас неочаквано се намери на пясъка, при опашката му.
Децата вече тръгваха да си лягат, когато отдалече, на осветения от луната мегдан, се показаха две бели фигури, запътени към палатките.
Кроткият досега Саба започна да ръмжи глухо и страшно, затова господин Раулисън заповяда на Хамис отново да го хване за нашийника, а в това време хората с бели наметала се спряха пред палатките.
— Кой е там? — попита господин Тарковски.
— Водачите на камилите — обади се един от дошлите.
— Аха, това са Идрис и Гебхър? Какво искате?
— Дойдохме да питаме дали ще бъдем нужни утре?
— Не. Утре и в други ден са големи празници, затова не бива да правим екскурзии. Елате в други ден сутринта.
— Благодарим, ефенди.
— А имате ли добри камили? — попита господин Раулисън.
— Бисмиллах — отговори Идрис, — истински хегини (за езда) с дебели гърбици и кротки като хага (овце). Иначе Кук не би ни наел.
— Не друсат ли много?
— Можете, господине, да поставите шепа фасул върху гърба на всяка от тях и нито едно зрънце няма да падне при най-бързия бяг.
— Ако ще се преувеличава, то поне да е чисто по арабски — каза господин Тарковски със смях.
— Или по судански — добави господин Раулисън.
А през това време Идрис и Гебхър продължаваха да стоят като две бели колони и се вглеждаха внимателно в Стас и Нели. Луната осветяваше доста тъмните им лица, които под нейния блясък изглеждаха като изковани от бронз. Бялото на очите им проблясваше със зеленикав оттенък изпод тюрбаните.
— Лека ви нощ — каза господин Раулисън.
— Нека аллах бди над вас, ефенди, и нощем, и денем. Като казаха това, те се поклониха и си отидоха. Изпрати ги глухото, наподобяващо далечен гръм, ръмжене на Саба. който изглежда не хареса двамата суданци.
През следващите дни нямаше никакви екскурзии. Затова пък на Бъдни вечер, когато на небето се показа първата звезда, в палатката на господин Раулисън блесна със стотици свещици елха, подредена за Нели. Наистина елхата се заместваше от туя1, отсечена в една от градините на ЕлМединет, но все пак Нели намери между нейните клони множество сладкиши и прекрасна кукла, която баща й беше донесъл от Кайро, а Стас — своята желана английска пушка. Освен това той получи от баща си патрони, различни ловни прибори и седло за езда. Нели сияеше от щастие, а Стас, макар и да смяташе, че който притежава истинска пушка трябва да притежава и съответната сериозност, все пак не можа да издържи, избра подходящ момент, когато нямаше никого около палатката и я обиколи, изправен на ръце. Това изкуство, бе много разпространено в училището в Порт Саид и той го владееше в изумителна степен — неведнъж забавляваше по този начин Нели, която впрочем най-искрено му завиждаше.