— Нашите, камили не са толкова дебели, но не са и по-бавни от вашите. След един час ще бъдем там.
Стас беше доволен, че ще прекарат нощта всред пустинята, но Нели бе малко разочарована, защото до този момент бе сигурна, че ще намери баща си в Гарак.
А в това време началникът на гарата — сънен египтянин с червен фес и черни очила — се приближи и като нямаше друга работа, започна да разглежда европейските деца.
— Това са децата на онези англичани, които заминаха сутринта с пушки за пустинята — каза Идрис, като поставяше Нели на седлото.
Стас даде щуцера си на Хамис и седна при момичето, защото седлото беше широко и имаше форма на паланкии, само че без покрив. Динах седна зад Хамис, другите се качиха поотделно на камилите и тръгнаха.
Ако началникът на гарата беше гледал по-дълго време след тях, може би щеше да се учуди, че англичаните, за които спомена Идрис, заминаха право на юг към развалините, а те веднага се насочиха в противоположна посока. Но началникът се прибра по-рано у дома си, защото този ден в Гарак не пристигаше никакъв влак.
Часът беше пет следобед. Времето бе прекрасно. Слънцето вече мина по отсамната страна на Нил и се наклони над пустинята, потапяйки в златни и пурпурни зари пламналото на запад небе. Въздухът до такава степен беше наситен с розов блясък, че очите примигваха от неговата сила. Полята придобиха лилав оттенък, а далечните възвишения, които се открояваха ярко на фона на зората, имаха цвят на естествен аметист. Светът губеше своите реални белези и сякаш беше игра на извънземни светлини.
Докато пътуваха през зелените обработваеми поля, водачът бедуин водеше кервана с отмерена крачка, но в момента, когато под краката на камилите заскърца твърдият пясък, изведнъж всичко се промени.
— Ялла! Ялла! — внезапно завиха диви гласове.
В същото време се чуваше свистенето на бичовете и камилите, преминали от тръс в галоп, се понесоха като вихър, хвърляйки изпод краката си пясък и чакъл от пустинята.
— Ялла! Ялла!
Тръсът на камилите повече друса, галопът, в който тези животни бягат рядко, по-скоро люлее и затова тази луда езда първоначално беше забавна за децата. Но знае се, макар и от люлките, че твърде бързото люлеене причинява световъртеж. И след известно време, когато устремът не спираше, на малката Нели започна да й се върти главата и да й притъмнява пред очите.
— Стас, защо летим толкова силно? — извика тя, обръщайки се към приятеля си.
— Мисля, че са отпуснали прекалено много камилите да се засилят, и сега не могат да ги спрат — отвърна й Стас.
Но като забеляза, че лицето на момичето е малко пребледняло, той започна да вика на устремените напред бедуини да намалят темпото. Неговият вик имаше обаче единствената последица, че отново се разнесоха крясъците: „Ялла!“ и животните ускориха още повече своя бяг.
Първоначално момчето смяташе, че бедуините не са го чули, но когато при втория зов не последва никакъв отговор, а яздещият зад него Гебхър не преставаше да шиба камилата, на която бяха двамата с Нели, то си помисли, че не камилите са се устремили така, а хората толкова бързат по неизвестни нему причини.
Хрумна му, че може да са тръгнали по погрешен път и за да компенсират загубеното време, сега летят в надпревара, за да не им се карат родителите за късното пристигане. Но след малко разбра, че това не може да бъде, защото господин Раулисън щеше повече да се сърди за прекалената преумора на Нели.
— Стой! — извика той с все сила, обръщайки се към Гебхър.
— Оускоут (мълчи)! — изрева в отговор суданецът. И продължаваха да летят.
Нощта в Египет пада около шест часа и скоро заревото угасна, а след малко на небето се появи огромният, червен от блясъка на заревото месец, който освети пустинята с мека светлина.
В тишината се чуваше само задъханото дишане на камилите и глухото бързо чаткане на краката им в пясъка, а понякога — свистенето на бичовете. Нели вече беше толкова изморена, че Стас трябваше да я придържа на седлото. Много често тя питаше дали ще стигнат скоро и, изглежда, я крепеше само надеждата за скорошната среща с баща й. Но напразно двамата се оглеждаха наоколо. Мина час, два: нито палатки, нито огън се виждаше някъде.
Тогава косите на Стас настръхнаха, защото разбра, че са отвлечени.
VI
А Раулисън и Тарковски действително очакваха децата, но не сред пясъчните хълмове на ВадиРаян, където те нямаха нито нужда, нито желание да пътуват, а съвсем в друга посока, в град ЕлФашен, край едноименния канал, където разглеждаха завършените в края на годината работи. Разстоянието между ЕлФашен и Мединет по права линия възлиза на около четирийсет и пет километра. Понеже няма непосредствена връзка и трябва да се пътува до ЕлВаста, което почти удвоява пътя, господин Раулисън, след като разгледа железопътното разписание, направи следните изчисления: