Но след малко попита:
— А Хамис какво е направил?
— Или не ги е сварил и не знае какво да предприеме, или е тръгнал след тях.
— И аз така мисля.
След един час те потеглиха за Мединет. В палатките разбраха, че и камиларите ги няма, а на гарата потвърдиха, че Хамис е заминал заедно с децата за ЕлГарак. Работата ставаше все по-тъмна и можеше да се изясни единствено в ЕлГарак.
Едва на тази гара започна по малко да се разкрива страшната истина.
Началникът, същият египтянин с черните очила и червения фес им разказа, че видял около четиринайсетгодишно момче и осемгодишно момиченце с възрастна негърка, които заминали към пустинята. Не си спомня дали камилите са били осем или девет, но забелязал, че едната била натоварена като за далечен път, а двамата бедуини имали също така големи дисаги към седлата. Той си спомни още, че когато гледал кервана, един от камиларите, суданец, му казал, че това са децата на англичаните, заминали преди това за ВадиРаян.
Тези англичани върнаха ли се? попита господин Тарковски.
— Да. Върнаха се още вечерта с два убити вълка отговори началникът на гарата — и аз дори се учудих, че не се връщат заедно с децата. Но не ги попитах, защото не ми е работа.
Като каза това, той се върна към своите задължения.
През време на разговора лицето на господин Раулисън побеля като платно. Гледайки с блуждаещ поглед приятеля си, той свали шапка, вдигна длан към потното си чело и се олюля сякаш щеше да падне.
— Раулисън, бъди мъж! — извика господин Тарковски. — Нашите деца са отвлечени. Трябва да ги спасяваме.
— Нели, Нели — повтаряше нещастният англичанин. — Нели и Стас! Стас не е виновен. Примамени са с хитрост и отвлечени. Кой знае защо? Може би за откуп. И Хамис неминуемо е в заговора. Идрис и Гебхър също.
Сега той си спомни думите на Фатма, че двамата суданци са от рода Дангали, в който се беше родил Махди, и че от този род произхожда Хадиги, бащата на Хамис. При този спомен за момент сърцето му замря в гърдите, защото разбра, че децата може и да са отвлечени не заради откуп, а за да ги разменят със семейството на Смаин.
Но какво ли ще направят с тях родствениците на враждебния пророк? Да се скрият в пустинята или някъде край бреговете на Нил не могат, защото в пустинята биха измрели всички от глад и жажда, а край Нил със сигурност биха ги хванали. Затова непременно ще избягат с децата чак при Махди. И тази мисъл изпълни с ужас господин Тарковски, но енергичният бивш войник бързо се съвзе и започна да обмисля всичко, що се беше случило, търсейки едновременно спасение.
„Фатма — разсъждаваше той — няма повод да си отмъщава нито на нас, нито на нашите деца, ето защо, ако са отвлечени, това сигурно е, за да бъдат предадени в ръцете на Смаин. В никакъв случай не ги заплашва смърт. И това е щастието в нещастието, ала затова пък ги чака страшен път, който може да се окаже пагубен за тях.“
Той веднага сподели своите мисли с приятеля си след което каза:
— Идрис и Гебхър са диви и глупави хора и си въобразяват, че ордите на Махди са вече близо, а всъщност Хартум, до който стигна Махди, се намира на две хиляди километра оттук. Този път те трябва да изминат край Нил и да не се отделят от него, защото в противен случай камилите и хората биха изпопадали от жажда. Замини незабавно за Кайро и поискай от хедифа да бъдат изпратени телеграми до всички военни постове и да се организира преследване от дясната и лявата страна по течението на реката. Обещай на шейховете по крайбрежието големи награди за залавянето на бегълците. Нека задържат по селата всеки, който се приближи за вода. Така Идрис и Гебхър трябва да попаднат в ръцете на властта, а ние ще си върнем децата.
Господин Раулисън вече бе възвърнал самообладанието си.
— Заминавай — каза той. — Тези бандити са забравили, че английската армия на Уолслей, която бърза на помощ на Гордон, вече е на път и ще ги откъсне от Махди. Няма да се измъкнат. Не могат да се измъкнат. Веднага ще изпратя телеграма до нашия посланик, а след това заминавам. Ти какво смяташ да правиш?
— Ще телеграфирам за отпуск и без да чакам отговор, тръгвам по следите им по Нил до Нубия, за да ускоря преследването.
— Тогава трябва да се срещнем, защото и аз ще направя същото от Кайро.
— Добре! А сега на работа.
— С божия помощ! — отвърна господин Раулисън.
VII
А в това време камилите препускаха като ураган по блесналите от луната пясъци. Спусна се дълбока нощ. Месецът, отначало голям като колело и червен, сега бе избледнял и изпълзял високо. Далечните възвишения в пустинята се покриха с муселиненосребърна омара, която, без да ги закрива, ги превърна сякаш в светлинни видения. От време навреме иззад скалите, разпръснати тук и там, се чуваше жалното скимтене на чакали.