— Ако вие не умеете — каза той с лукава усмивка, — само малкият ноузрани (християнин), може да убие кучето, но пушката може да гръмне няколко пъти поред, та не ви съветвам да му я давате в ръцете.
— Опазил ни бог — отвърна Идрис. — Ще ни изпозастреля като пъдпъдъци.
Имаме ножове — забеляза Гебхър.
— Опитай, но помни, че имаш и гърло, което кучето ще разкъса, преди да го намушкаш.
— Какво да правим тогава? Хамис сви рамене.
— Защо искате да убиете кучето? Дори ако след това го затрупате с пясък, хиените ще го изровят, преследвачите ще намерят костите му и ще разберат, че не сме преминали Нил, а бягаме по тази страна. Нека тича след нас. Колкото пъти бедуините отиват за вода, а ние се укрием в някоя клисура, можете да бъдете сигурни, че кучето ще остане при децата. Аллах! По-добре, че сега дойде, защото иначе щеше да доведе потерята по нашите следи чак до Бербер. Няма нужда да го храните, ако не му стигат нашите отпадъци, никак не му е трудно да си хване хиена или чакал. Оставете го на мира, и да не губим повече време за празни приказки.
— Може би имаш право — рече Идрис.
— Щом като имам право, ще му дам и вода, за да не тича само до Нил и да не се показва в селата.
Така съдбата на Саба беше решена и като си почина и се наяде добре, той за един миг излочи паница с вода и се впусна с нови сили след кервана.
Изкачиха се на една висока равнина, където вятърът беше набръчкал пясъка и откъдето се виждаше в две посоки огромното пространство на пустинята. Небето придоби цвета на мидена черупка. Насъбраните на изток леки облачета се променяха като опал, след това изведнъж придобиваха златист цвят. Блесна лъч, след това втори и слънцето, както обикновено става в южните страни, където почти няма здрач и зора, не се издигна полека, а избухна като огнен стълб зад облаците и заля с ясна светлина кръгозора. Небето се разведри, развесели се земята и пред човешките очи се разкриха безкрайните пясъчни простори.
— Трябва да бързаме — каза Идрис, — защото тук се виждаме отдалеч.
Отпочиналите и напоени камили препускаха с бързината на газели. Саба изостана назад, но нямаше опасност да се заблуди и да не се покаже още при първия стан. Едногърбата камила, на която яздеше Идрис със Стас, бягаше близо до камилата на Нели и децата можеха да разговарят свободно. Седлото, което стъкмиха суданците, се оказа превъзходно и момичето изглеждаше в него наистина като птиченце в гнездо. Нямаше опасност да падне, дори като спи и сега ездата я изморяваше много по-малко, отколкото през нощта. Дневната светлина поуспокои и двете деца. В сърцето на Стас се появи надеждата, че след като Саба ги бе настигнал, и потерята ще може да стори същото. Той веднага сподели надеждата си с Нели, която му се усмихна за първи път от момента на отвличането им.
— А кога ще ни догонят? — попита тя на френски език, за да не ги разбере Идрис.
— Не зная. Може днес, може утре или след два-три дни.
— Но нали на връщане няма да пътуваме с камили?
— Не. Само ще стигнем до Нил и по Нил до ЕлВаста.
— Добре, много добре!
Горката Нели, преди това тя обичаше толкова много тази езда, но сега, изглежда, й беше омръзнала.
— По Нил … до ЕлВаста и при татко! — започна да си повтаря със сънен глас.
И тъй като на миналия престой не се беше наспала достатъчно, тя отново потъна в дълбок сън, както спи човек след силна умора рано сутрин. В това време бедуините гонеха камилите без отдих и Стас забеляза, че се насочват навътре в пустинята.
Понеже искаше да разколебае увереността на Идрис, че ще успеят да избягат от потерята и заедно с това да му покаже, че сам разчита непоколебимо на нея, той каза:
— Отдалечавате се от Нил и от БахърЮсеф, но нищо няма да ви помогне, защото е ясно, че няма да ви търсят край брега, където селата са разположени едно до друго, а по-навътре.
— Откъде знаеш, че се отдалечаваме от Нил, след като оттук не можеш да видиш бреговете?
— Защото слънцето е в източната част на небето и ни грее в гръб, а това означава, че сме завили на запад.
— Умно момче си ти — каза с уважение Идрис. Ала след малко добави:
— Но нито потерята ще ни настигне, нито ти ще избягаш.
— Не — отговори Стас, — аз няма да избягам… освен заедно с нея.
И посочи заспалата Нели.
До обед те препускаха почти без почивка, но когато слънцето се издигна високо на небето и започна да припича, камилите, които по природа малко се потят, сега плувнаха в пот и техният бяг стана значително по-бавен. Керванът отново беше заобиколен от скали и сипеи. Доловете, които по време на дъжд се превръщаха в корита на ручеи, или така наречените „кхори“, се срещаха все по-често. Бедуините се спряха в края на един от тях, напълно скрит между скалите Но едва слезли от камилите, те се развикаха и се спуснаха напред, като се навеждаха често и хвърляха камъни пред себе си. Стас още не беше се смъкнал от седлото и забеляза отгоре странна гледка. Сред сухите храсти, с които беше обрасло дъното на кхора, изпълзя голяма змия и като се виеше със светкавична бързина между скалните отломъци, бягаше към някакво само на нея познато скривалище. Бедуините я преследваха упорито и на помощ им се притече Геб хър с нож в ръка. Но поради неравната земя трудно беше да улучат змията с камък или да я приковат с ножа, затова тримата бързо се върнаха с видима уплаха на лицата.